Много хора се чудят какво нещо е животът? Ами, ъ, не знам. Смисъл в безсмислицата може би? Ред в хаоса. Всмисъл, да се осмисли безсмисленото. То не е лесно да се намери този смисъл. Безсмислено е да се търси. Щото пак ще се залухаш в безсмисленото.
Раждаш се. Как си се родил, е безсмислено да питаш. Много добре знаеш смисъла на раждането...или на пиенето, ако не друго. Както и да е, животът ти получава смисъл. И ти заживяваш своя безсмислен живот, градейки цял живот неговия смисъл... за да дадеш и ти живот. И той без смисъл сам по себе си, но с идея да бъде осмислен.
Умираш. Смислено. Без смисъл. То и да живееш повече, е безсмислено. Едни умират с мисъл, други обезсмислени, трети с умисъл убити. Тъй де, пъстра работа, добре замислена.
Ето ме и мен. Седя в тая нощ. Мисля безсмислици, пък ги пиша, за да убия и без това безсмислените ти клетки, пък уж вкарвайки някаква мисъл в тях, уж да те накарам да доосмислиш живота си, а ти решиш да преосмилиш дали авторът, сиреч аз, има някаква мисловна дейност, останала в безсмислената му глава.
Винаги съм се опитвал да намеря смисъла в безсмислиците. И не успявам. Не знам защо. Но реших да ти го предам на теб, да видиш какво е. Не е лесно, нали? Смисленото значение не носи смисъл, а безсмислицата се оказва не толкова безсмислена, колкото смислово смислена.
Нека не става дълго произведението. Ще се убие идеята - да се убие смисъла в безсмислицата.
Та, това е животът. Смисъл в безсмислицата. Не знаеш за какво става дума, търсиш някакъв смисъл, озоваваш се в безсмислена ситуация, за да намериш смисъла, там, където търсиш безсмислицата. Хващаш идеята, нали? Разбираш за какво иде реч. Да намериш смисъл в безсмислицата, всмисъл, това ми беше мисълта.
вторник, 5 ноември 2013 г.
събота, 5 октомври 2013 г.
Един нормален ден vol.1
Здравейте, читатели. Не се бях мяркал отдавна като професионален "писач", "професионален" писач по-скоро. Днес стартирам една рубрика "Един нормален ден", където ще нахвърлям по един тъжно-забавен начин действителността по света и у нас.
Студ. Навън се стъмнява. Лятото като че ли си е заминало. Кучетата си лаят, керванът си върви.. циганите си просят. Всичко като че е зима. Да спреш, да запалиш печка, та да чакаш да идва Коледа. Да, ама не е зима!. Октомври месец е бе, майка му стара. А навън студ - два прозореца се счупиха от студ, 3 входни врати се качиха по етажите на топло.
Пичовете си блъскат във фитнеса, вдигат от лежанка, хлапетата се гонят ожесточено, циганите си просят, а аз зъзна, братче, умирам! Кога ще свършат мъките ми. Уж съм зимен, януари съм роден, в баш студа. На рождения си ден се научих да играя табла с белите мечки. Да, ама тяхната козина дебела... не мога да ги стигна още, макар да се старая.
Три тюлена /от трите букви/ днес правеха кръгчета и някак си въглеродните емисии бяха единствената ми топлинка в този иначе горещ полярен ден.
Еврофутбол - мъката на художника. Уменията ми в залозите с времето станаха невероятни - добре, че още не са ми предложили да си заложа бъбрека за 2 фиша, защото аз пари нямам - инфлацията и Васил Божков ми ги изядоха.
И като говорим за храна, няма как да не спомена книгата "Моята борба" на Адолф "Красивият мустак на Чаплин" Хитлер. Днес водих ожесточено сражение с вегетарианската храна. За щастие, спечелих и тази битка. Но вегетарианския Юда в моето семейство, майка ми, продължава да държи на своето. Скоро, след като изхарча 30-те сребърника в кварталния пункт, ще бъда разпнат досущ като Исус Христос. Ще възкръсна, за да видя, че съм роден в България - абсолютна каръщина, па ще си умра пак, за да се съживя за някое парти в 4as Pik (Клуб на Интелектуалците-Варна).
Хайде, ще ви оставям, драги читатели, че два пингвина ме канят в кварталната кръчма да пием по една студена бира, а от "Еврофутбол" ми пращат благодарствено писмо, че съм дарил пари за Българската Коледа.
Студ. Навън се стъмнява. Лятото като че ли си е заминало. Кучетата си лаят, керванът си върви.. циганите си просят. Всичко като че е зима. Да спреш, да запалиш печка, та да чакаш да идва Коледа. Да, ама не е зима!. Октомври месец е бе, майка му стара. А навън студ - два прозореца се счупиха от студ, 3 входни врати се качиха по етажите на топло.
Пичовете си блъскат във фитнеса, вдигат от лежанка, хлапетата се гонят ожесточено, циганите си просят, а аз зъзна, братче, умирам! Кога ще свършат мъките ми. Уж съм зимен, януари съм роден, в баш студа. На рождения си ден се научих да играя табла с белите мечки. Да, ама тяхната козина дебела... не мога да ги стигна още, макар да се старая.
Три тюлена /от трите букви/ днес правеха кръгчета и някак си въглеродните емисии бяха единствената ми топлинка в този иначе горещ полярен ден.
Еврофутбол - мъката на художника. Уменията ми в залозите с времето станаха невероятни - добре, че още не са ми предложили да си заложа бъбрека за 2 фиша, защото аз пари нямам - инфлацията и Васил Божков ми ги изядоха.
И като говорим за храна, няма как да не спомена книгата "Моята борба" на Адолф "Красивият мустак на Чаплин" Хитлер. Днес водих ожесточено сражение с вегетарианската храна. За щастие, спечелих и тази битка. Но вегетарианския Юда в моето семейство, майка ми, продължава да държи на своето. Скоро, след като изхарча 30-те сребърника в кварталния пункт, ще бъда разпнат досущ като Исус Христос. Ще възкръсна, за да видя, че съм роден в България - абсолютна каръщина, па ще си умра пак, за да се съживя за някое парти в 4as Pik (Клуб на Интелектуалците-Варна).
Хайде, ще ви оставям, драги читатели, че два пингвина ме канят в кварталната кръчма да пием по една студена бира, а от "Еврофутбол" ми пращат благодарствено писмо, че съм дарил пари за Българската Коледа.
сряда, 31 юли 2013 г.
Химера
Нека потърсим и химерите /фантазиите/. Перфектното съществуване, перфектното управление, силното общество, обединението. Обичам вицовете. Ама тези ми идват твърде.... мръсни.
Обещах си да не говоря за политика и обществен живот, тъй като е зареден с негативизъм и е изпълнен с простотия, която дори прост човек като мен не може да понася.
Протести. Всеки ден почти. Долу ГЕРБ! Долу БСП! Долу ДПС! Долу зелени, червени, жълти, оранжевии, сини, виолетови и разни други психопати. Долу! Не струвате! Искаме добри управници! Искаме хора, които милеят за нас! Искаме някой да ни оправи! О, ДАА! Оправиха ни.... отзад.
Това е съдбата на простия човечец. Лиже задника на шефа, за да вземе поредната заплата, напива се позорно, за да "изживее" живота си, тъгува за изгубения си "Идеал", псува политици, журналисти и разни, че са курви. А горкият мизерник - сам не осъзнава, че в тази пирамида той е основата и точно неговото поведение е това, което вижда. И това е, което той иска да вижда. Съжалявам, гражданино, ти си преебан. Преебан си, защото вярваш, че ще се намери съдия, който да ти пази гърба, ще се намери полицай, който да ти пази главата, ще се намери държавник, който ще ти пази държавата.... а забрави ли себе за си? Точно така. За себе си. Защото всеки един е индивидуалност и инстинктите му казват - "Пази си шибания задник!". И да, затова твоят задник винаги ще е след неговия задник, защото неговият задник може да е всякакъв, но си остава негов. А твоят... твоят задник е чужд задник. Осъзнай се! Спри да мислиш кой ще те пази, почни да се пазиш. Разчитай на себе си. Начертай собствените си планове, изживей собствения си живот. Спри да очакваш другите да вършат твоята работа, защото всеки си гледа задника и ако очакваш някой да го направи вместо теб, си в голяма грешка. Почни да правиш това, което искаш. Фантазиите са хубаво нещо, те ти дават криле. Но не забравяй, че химерата си остава такава. Няма да се намерят политици, които да се събуждат с мисълта за теб. Щом дори майка ти не го прави, очакваш ли да го направи някой, който не те познава? Ти си една машина за пари. Цял живот живееш, за да въртиш парите. Не спираш. Осигуряваш си "сигурност" - химера. Купуваш си "щастие" - химера. Храниш си "егото" - химера. Целият ти живот е една шибана измишльотина. Ти се едно куче, което обича стопанина си, защото знае, че ще получи кокалче, ако хване топката 20 пъти. Само ще ти кажа, че вълците поглъщат повече храна....не защото са по-едри, а защото са вълци. Защото не можеш да накараш вълк да гони топка. Не можеш и да го задоволиш с кокалче, защото той от малък е научен да гони голямата стръв. Защото това е неговият инстинкт. Защото това животно не те кара да го съжаляваш. Защото дори когато умира, го прави с достойнство... а погледът си остава същият - горд, решителен, неумолим.
Живей в химера... или живей. Наслаждавай се на кокалчето, което получи след 20-те хванати тенис топки поред. А пък аз..... аз.....
Попринцип не обичам вълци.
Но дали и това не е химера?
Обещах си да не говоря за политика и обществен живот, тъй като е зареден с негативизъм и е изпълнен с простотия, която дори прост човек като мен не може да понася.
Протести. Всеки ден почти. Долу ГЕРБ! Долу БСП! Долу ДПС! Долу зелени, червени, жълти, оранжевии, сини, виолетови и разни други психопати. Долу! Не струвате! Искаме добри управници! Искаме хора, които милеят за нас! Искаме някой да ни оправи! О, ДАА! Оправиха ни.... отзад.
Това е съдбата на простия човечец. Лиже задника на шефа, за да вземе поредната заплата, напива се позорно, за да "изживее" живота си, тъгува за изгубения си "Идеал", псува политици, журналисти и разни, че са курви. А горкият мизерник - сам не осъзнава, че в тази пирамида той е основата и точно неговото поведение е това, което вижда. И това е, което той иска да вижда. Съжалявам, гражданино, ти си преебан. Преебан си, защото вярваш, че ще се намери съдия, който да ти пази гърба, ще се намери полицай, който да ти пази главата, ще се намери държавник, който ще ти пази държавата.... а забрави ли себе за си? Точно така. За себе си. Защото всеки един е индивидуалност и инстинктите му казват - "Пази си шибания задник!". И да, затова твоят задник винаги ще е след неговия задник, защото неговият задник може да е всякакъв, но си остава негов. А твоят... твоят задник е чужд задник. Осъзнай се! Спри да мислиш кой ще те пази, почни да се пазиш. Разчитай на себе си. Начертай собствените си планове, изживей собствения си живот. Спри да очакваш другите да вършат твоята работа, защото всеки си гледа задника и ако очакваш някой да го направи вместо теб, си в голяма грешка. Почни да правиш това, което искаш. Фантазиите са хубаво нещо, те ти дават криле. Но не забравяй, че химерата си остава такава. Няма да се намерят политици, които да се събуждат с мисълта за теб. Щом дори майка ти не го прави, очакваш ли да го направи някой, който не те познава? Ти си една машина за пари. Цял живот живееш, за да въртиш парите. Не спираш. Осигуряваш си "сигурност" - химера. Купуваш си "щастие" - химера. Храниш си "егото" - химера. Целият ти живот е една шибана измишльотина. Ти се едно куче, което обича стопанина си, защото знае, че ще получи кокалче, ако хване топката 20 пъти. Само ще ти кажа, че вълците поглъщат повече храна....не защото са по-едри, а защото са вълци. Защото не можеш да накараш вълк да гони топка. Не можеш и да го задоволиш с кокалче, защото той от малък е научен да гони голямата стръв. Защото това е неговият инстинкт. Защото това животно не те кара да го съжаляваш. Защото дори когато умира, го прави с достойнство... а погледът си остава същият - горд, решителен, неумолим.
Живей в химера... или живей. Наслаждавай се на кокалчето, което получи след 20-те хванати тенис топки поред. А пък аз..... аз.....
Попринцип не обичам вълци.
Но дали и това не е химера?
понеделник, 15 юли 2013 г.
Не изпускай миговете, недей!
Събуждаш се, отваряш си очите и светът е твой - с цялата си прелест, с цялата си грознота, с цялата си истинност. Но няма да е така вечно. Ще дойде момент, когато няма да посрещнеш утрото. Но не, това не е фатализъм, не е! Това е подбуда - да живееш, докато можеш. Да го правиш съзнателно, а не като механизъм. Огледай се! Животът ти е толкова пъстър. Толкова много гами. Щастие. Драма. Разочарования, последвани от успехи, отвращение и притръпване. Болка и наслада. Мъчение, изтезание, удоволствие, спокойствие, напрежение, смут! Толкова много неща в една човешка природа, в един шибан човешки цикъл на живот. Защо трябва да изпускаш тези малки мигове? Гледай слънцето, остави го да те заслепи! Дай глас на умората, отдай и последната капка сила, която ти е останала. Плачи. Смей се. Ядосвай се. Върви. Бягай. Бягай бързо. Бягай на максимума на възможностите си. Спри. Огледай се. Работи до припадък. Наслади се на стотинките, които ще ти дадат един миг щастие. Почини си. Гледай обикновените неща, които правят живота ти необикновен. Оцени всичко подобаващо. Обичай, мрази, мисли, но не забравяй, че си човешко създание - чувствай, изпитвай емоция. Страхувай се, страхувай се много силно, бори се против страха си още по-силно. Когато нямаш мотивация, използвай силната си воля. Ти можеш всичко! Ти имаш всичко. Печели. Радвай се на победата. Губи, за да намериш грешките си и да не ги правиш. Падни, за да видиш, че няма нищо страшно в провала. Изправи се, за да осъзнаеш, че това е най-силната форма на характер. Ходи по ръба, за да трепериш. Прави това, което искаш да правиш. Застани срещу всички поне веднъж, застани срещу себе си всеки път, когато погледнеш в огледалото. Протегни ръка към хората, когато чувстваш слабост и ти трябва помощ, подай ръка, когато можеш. Животът ти е изпълнен с мигове. Те са толкова кратки, че понякога дори не ги забелязваш. Но те са там, случват се, изчезват. Понякога ги улавяш, друг път не. Допускаш грешки. Продължавай да допускаш грешки, те са твоят опит, те са твоята гордост. Унищожи егото, което те спира да правиш глупости. Вслушай се в себе си. Вярвай в принципите си, вярвай в себе си, вярвай във всичко, което мислиш, че си струва.
Времето ти лети. Миговете, които остава да изживееш, намаляват. Но те не са малко. Улови ги! Живей! Надсмей се на слабостите си, усмихни се пред света. Всяка керемида на порутените къщички, всеки облак в небето, всеки сноп светлина, който влиза през прозореца - това е миг щастие. Изживей го.
Животът ти сам по себе си е безсмислен. Ти му даваш смисъла, ти му даваш крила, ти ги отрязваш. Какво те чака днес, едва ли ще знаеш. Какво те чака утре, вдругиден, другата година, в края на жизнения ти цикъл.... няма как да предположиш. Само едно нещо е сигурно - има толкова много мигове пред теб! Не ги изпускай, недей!
Времето ти лети. Миговете, които остава да изживееш, намаляват. Но те не са малко. Улови ги! Живей! Надсмей се на слабостите си, усмихни се пред света. Всяка керемида на порутените къщички, всеки облак в небето, всеки сноп светлина, който влиза през прозореца - това е миг щастие. Изживей го.
Животът ти сам по себе си е безсмислен. Ти му даваш смисъла, ти му даваш крила, ти ги отрязваш. Какво те чака днес, едва ли ще знаеш. Какво те чака утре, вдругиден, другата година, в края на жизнения ти цикъл.... няма как да предположиш. Само едно нещо е сигурно - има толкова много мигове пред теб! Не ги изпускай, недей!
сряда, 19 юни 2013 г.
Полюсите
Закърмени сме с млякото на крайностите. Растем с идеята за добро и лошо, разделяме хората на богати и бедни в тийнейджърските години, а когато остареем, казваме кой е успешен и кой - не. През целия си съзнателен живот съдим хората и казваме смело кой е красив и грозен, кой е дебел или слаб, кой е умен или тъп, кой слабохарактерен и кой - воин. Идеята ни разделя, изяжда ни отвътре и ни изхвърля като боклуци - пресъхнали източници на вдъхновение, духовна пустиня. Ставаме затворници в собствения си свят, изграждаме стени в мирно време, изхабяваме всичките си ресурси, за да се защитим от въображаем враг и умираме "защитени" - сами в крепостта си. Умираме като кучета, обградени от други кучета като нас, които споделят същата съдба, които живеят редом до нас. Умираме, оставяме забравени, а полюсите потеглят към своята новородена жертва.
Светът е изграден в името на разделението. Идеализмът се е превърнал в прагматизъм и източване на максимума ("до дъно"). А после на сметището за хора - отчаяни боклуци без каквато и да е било стойност, с велико предначертано бъдеще, с унищожено минало и потресаващо настояще. Хора, за които полюсите са начин на живот и за които дори на бунището могат да намират хубавите неща. Те са искра живот, която светва, сякаш да загатне своя огромен потенциал. И след това загасват... също така внезапно, както са се възпламенили. Отвъд миризмата на крайностите се крие един нов свят на велики неща. Малцина го приемат. Това е свят на имане и нямане, свят на всичко и нищо, свят на добро и зло. Свят на Единството. Преплетени са идеите на полюсите - стигнали сме до зоната на баланса. Там виреят хора като всички нас, там виреем и ние, когато се развием. С всичките си хубави недостатъци и порочни добродетели. Там се ражда вечността. Постигат я обаче не тези, които искат да станат безсмъртни, а тези, които живеят сякаш смъртта чука на вратата им и те правят всичко възможно да подредят колкото се може повече неща, за да я посрещнат подобаващо.
Когато дойде Тя (смъртта), не те пита какво имаш и какво нямаш. Не се интересува от нищо. Просто идва и си заминава. И ти я следваш.
Полюсите са обладали и моя свят. Страх ме е, че може да ме покоси днес или утре. Страх ме е, че ще ме вземе оттук не когато искам да дойде, а когато очаквам да е далеч. Но още повече ме е страх да дойде, когато не съм готов да я посрещна. Страх ме е, че ще дойде, а животът ми няма да изглежда така, както искам. Страх ме е, че ще се срамувам от това, което евентуално ще оставя зад себе си.
И теб те е страх, нормално е. Полюсите са част от твоя живот. Няма смисъл да се отричаш от тях. Живей с тях. Приеми ги. Приобщи ги.
Мисли все едно нямаш нищо. Живей, сякаш имаш всичко.
Светът е изграден в името на разделението. Идеализмът се е превърнал в прагматизъм и източване на максимума ("до дъно"). А после на сметището за хора - отчаяни боклуци без каквато и да е било стойност, с велико предначертано бъдеще, с унищожено минало и потресаващо настояще. Хора, за които полюсите са начин на живот и за които дори на бунището могат да намират хубавите неща. Те са искра живот, която светва, сякаш да загатне своя огромен потенциал. И след това загасват... също така внезапно, както са се възпламенили. Отвъд миризмата на крайностите се крие един нов свят на велики неща. Малцина го приемат. Това е свят на имане и нямане, свят на всичко и нищо, свят на добро и зло. Свят на Единството. Преплетени са идеите на полюсите - стигнали сме до зоната на баланса. Там виреят хора като всички нас, там виреем и ние, когато се развием. С всичките си хубави недостатъци и порочни добродетели. Там се ражда вечността. Постигат я обаче не тези, които искат да станат безсмъртни, а тези, които живеят сякаш смъртта чука на вратата им и те правят всичко възможно да подредят колкото се може повече неща, за да я посрещнат подобаващо.
Когато дойде Тя (смъртта), не те пита какво имаш и какво нямаш. Не се интересува от нищо. Просто идва и си заминава. И ти я следваш.
Полюсите са обладали и моя свят. Страх ме е, че може да ме покоси днес или утре. Страх ме е, че ще ме вземе оттук не когато искам да дойде, а когато очаквам да е далеч. Но още повече ме е страх да дойде, когато не съм готов да я посрещна. Страх ме е, че ще дойде, а животът ми няма да изглежда така, както искам. Страх ме е, че ще се срамувам от това, което евентуално ще оставя зад себе си.
И теб те е страх, нормално е. Полюсите са част от твоя живот. Няма смисъл да се отричаш от тях. Живей с тях. Приеми ги. Приобщи ги.
Мисли все едно нямаш нищо. Живей, сякаш имаш всичко.
понеделник, 27 май 2013 г.
Свещта на живота
Животът ти е една свещ. Запалва се, гори, изгаря. Така е и моят живот, така е твоят. Ти си една свещ - същата като моята. С различен фитил, с различна форма, може би с различна цена... но имаш сходна съдба. Споделяме една карма.
Ти си, както споменах преди малко, една свещ. Тя не изгаря веднага. Има своето време. Това е твоето време. Време, в което ще гориш, когато вятърът ще променя посоката на пламъка ти, време, в което ще губиш част от себе си, но пък ще увеличиш силата си, ще се развиеш, ще се промениш, ще направиш нещо значимо. Не губи времето. То е част от теб. То е твоето най-голямо право и най-голяма отговорност. То е твоята свобода. Сега е твоето време. Ти имаш младостта, твоят най-голям приятел. Годините ти нямат значение. Те са просто числа. Стойности, които не променят константата, защото тя си остава такава - вътре в теб. Младостта ти не се променя от различните фактори, променя се от вътрешната среда - това, което си, което си бил и което ще бъдеш - твоя вътрешният пламък. Ще правиш грешки, ще падаш, ще ставаш, ще се бориш, ще се предаваш, ще искаш да умреш, ще искаш да живееш, ще искаш да си нищо, ще искаш да си нещо, ще искаш да си всичко, ще искаш да се променяш, да се запазваш, ще искаш да продължиш пътя си или да промениш посоката. Ще искаш много неща, те ще ти отнемат време. Но запомни едно. Времето не е инвестиция. Животът не е инвестиция. Не е влог. Не е банкова сметка. Не е това, което имаш в гардероба си, не е това, което можеш, не е това, което искаш, не е това, което работиш, не е това, което си мислиш. Не е това, което чувстваш. Не е нищо друго освен теб. Ти си Живота! Без значение от нищо. Ти си Живота! Ти имаш избора, ти имаш съдбата си, ти решаваш дали ще се примириш, ще се бориш. Ти решаваш дали ще искаш, или ще бъдеш, ти решаваш дали ще настъпиш газта, за да рискуваш да се блъснеш, или пък ще караш внимателно, за да се насладиш на гледката от магистралата. Всичко това е твой избор, всичко това си ти. И това, което казваш, че не е част от теб, всъщност Е теб. Това, което казваш, че не можеш да понасяш, това е лошата ти страна. Това, което обичаш, това е твоята сила.
Не се старай да бъдеш добър. Не се старай да бъдеш гаден. Няма добра свещ, няма лоша свещ, няма красива или грозна свещ, няма скъпа или евтина свещ. Всичките са с еднаква съдба - да изгорят. Едни ще те впечатлят с това колко бързо горят, други ще те впечатлят с постоянния си огън, трети ще угаснат внезапно. И гледайки ги, ти ще видиш времето, отразено в пламъка, във втечнения восък, опита ти. Ще видиш миналото, ще видиш колко остава, но никога няма да разбереш кога ще угасне свещта, защото всяка една е различна, всеки живот е различен, колкото и да е сходен с другия.
Запомни нещо. Твоят живот е една свещ. Не помниш запалването ѝ, няма и да усетиш кога ще изгори, няма да е лесно да контролираш и пламъка ѝ, но може би и не трябва. Не я оставяй да тлее. Поддържай пламъка силен. Дали ще изгасне по-бързо, нямам си и на идея. Знам само, че ще повлияе на другите свещи, ще ги промени. А промяната - това е един нов живот. Една нова свещ!
Ти си, както споменах преди малко, една свещ. Тя не изгаря веднага. Има своето време. Това е твоето време. Време, в което ще гориш, когато вятърът ще променя посоката на пламъка ти, време, в което ще губиш част от себе си, но пък ще увеличиш силата си, ще се развиеш, ще се промениш, ще направиш нещо значимо. Не губи времето. То е част от теб. То е твоето най-голямо право и най-голяма отговорност. То е твоята свобода. Сега е твоето време. Ти имаш младостта, твоят най-голям приятел. Годините ти нямат значение. Те са просто числа. Стойности, които не променят константата, защото тя си остава такава - вътре в теб. Младостта ти не се променя от различните фактори, променя се от вътрешната среда - това, което си, което си бил и което ще бъдеш - твоя вътрешният пламък. Ще правиш грешки, ще падаш, ще ставаш, ще се бориш, ще се предаваш, ще искаш да умреш, ще искаш да живееш, ще искаш да си нищо, ще искаш да си нещо, ще искаш да си всичко, ще искаш да се променяш, да се запазваш, ще искаш да продължиш пътя си или да промениш посоката. Ще искаш много неща, те ще ти отнемат време. Но запомни едно. Времето не е инвестиция. Животът не е инвестиция. Не е влог. Не е банкова сметка. Не е това, което имаш в гардероба си, не е това, което можеш, не е това, което искаш, не е това, което работиш, не е това, което си мислиш. Не е това, което чувстваш. Не е нищо друго освен теб. Ти си Живота! Без значение от нищо. Ти си Живота! Ти имаш избора, ти имаш съдбата си, ти решаваш дали ще се примириш, ще се бориш. Ти решаваш дали ще искаш, или ще бъдеш, ти решаваш дали ще настъпиш газта, за да рискуваш да се блъснеш, или пък ще караш внимателно, за да се насладиш на гледката от магистралата. Всичко това е твой избор, всичко това си ти. И това, което казваш, че не е част от теб, всъщност Е теб. Това, което казваш, че не можеш да понасяш, това е лошата ти страна. Това, което обичаш, това е твоята сила.
Не се старай да бъдеш добър. Не се старай да бъдеш гаден. Няма добра свещ, няма лоша свещ, няма красива или грозна свещ, няма скъпа или евтина свещ. Всичките са с еднаква съдба - да изгорят. Едни ще те впечатлят с това колко бързо горят, други ще те впечатлят с постоянния си огън, трети ще угаснат внезапно. И гледайки ги, ти ще видиш времето, отразено в пламъка, във втечнения восък, опита ти. Ще видиш миналото, ще видиш колко остава, но никога няма да разбереш кога ще угасне свещта, защото всяка една е различна, всеки живот е различен, колкото и да е сходен с другия.
Запомни нещо. Твоят живот е една свещ. Не помниш запалването ѝ, няма и да усетиш кога ще изгори, няма да е лесно да контролираш и пламъка ѝ, но може би и не трябва. Не я оставяй да тлее. Поддържай пламъка силен. Дали ще изгасне по-бързо, нямам си и на идея. Знам само, че ще повлияе на другите свещи, ще ги промени. А промяната - това е един нов живот. Една нова свещ!
четвъртък, 16 май 2013 г.
Малко мисли за бъдещето
Може би всички от нас са любопитни какво ще се случи в бъдещето. Може би всички искат да знаят за хубавите неща от живота. Затова и мнозина ходят на ясновидци - врачки с неизвестен произход, неизвестна дарба, но добра реклама навярно. И ден след ден, година след година - хората отиват да видят "какво ще се случи с тях". Отиват да разберат, че нещо хубаво ще им се случи, за да го очакват... но никога няма да разберат за лошите неща или поне по-голямата част от тях. А ако разберат, ще очакват. Ще превърнат живота си в една борба за очакване, в една сигурна смърт. Защото очакването - това е убийство. Убийство на духа, парализа на ума. То погубва милиони хора, които живеят в надежда. Тяхното чакане е вечно. Реейки се в бъдещето, настоящето бавно, но сигурно изчезва. То става миг. Загубен миг. Бъдещето го изяде.
Ако знаех какво ще стане в бъдещето, навярно щях да предпочета да се самоубия. Да живееш без динамика, без спонтанните моменти. Една рутина, един начертан път, който трябва да изминеш и който няма алтернатива. Ето я смъртта. Тя иде. Насред жегата се молиш да те прибере по-скоро, защото не ти се чака. Не искаш да изминеш дългия път, за да се озовеш на същото място. Не ти се иска да знаеш, че ще завършиш с кокали в пръстта, но ти се иска да знаеш как ще дойде бъдещето. Защо ти е? Нали искаш бъдеще? Желаеш да знаеш? Имаш любопитството? Ето ти бъдеще - ковчег. Може и прах. Както си избереш приживе. И умираш. Край. Това е с твоето физическо лице. Това е твоето бъдеще. Няма друга опция. Шокът те обхваща. Ще минеш през хиляди, дори милиони неща... и ще стигнеш до този момент. Тук няма да има изненада, тук няма да има нищо внезапно. Ти ще умреш. Това е твоята съдба, която ти няма да избегнеш... и този път. Ти си в колата, а пътят, който изминаваш, остава зад теб, следиш пътя пред теб. Молиш се да е дълъг при добри условия. Молиш се да свърши по-бързо, когато всичко е против теб. Няма значение дали имаш какви ли не молитви, Господ няма да те спаси от това. Никой няма да те спаси. Никой.
Ти избра бъдещето. Заживя с него. И ще умреш с него.
Аз живея в настоящето. Жив съм. Когато умра, няма да мога да напиша този ред. Но ще съм извървял пътя си. Ще съм гледал в краката си, за да запиша всяка стъпка, която съм извървял. И ще оставя следи от крачки. Крачки, които никога няма да са моето бъдеще. Крачки, които никога не биха били мое минало. Крачки, които са единствено и само настояще. Те съграждат бъдещето на покойниците... те и оставият спомена на тези, които ще дойдат след нас.
Ако знаех какво ще стане в бъдещето, навярно щях да предпочета да се самоубия. Да живееш без динамика, без спонтанните моменти. Една рутина, един начертан път, който трябва да изминеш и който няма алтернатива. Ето я смъртта. Тя иде. Насред жегата се молиш да те прибере по-скоро, защото не ти се чака. Не искаш да изминеш дългия път, за да се озовеш на същото място. Не ти се иска да знаеш, че ще завършиш с кокали в пръстта, но ти се иска да знаеш как ще дойде бъдещето. Защо ти е? Нали искаш бъдеще? Желаеш да знаеш? Имаш любопитството? Ето ти бъдеще - ковчег. Може и прах. Както си избереш приживе. И умираш. Край. Това е с твоето физическо лице. Това е твоето бъдеще. Няма друга опция. Шокът те обхваща. Ще минеш през хиляди, дори милиони неща... и ще стигнеш до този момент. Тук няма да има изненада, тук няма да има нищо внезапно. Ти ще умреш. Това е твоята съдба, която ти няма да избегнеш... и този път. Ти си в колата, а пътят, който изминаваш, остава зад теб, следиш пътя пред теб. Молиш се да е дълъг при добри условия. Молиш се да свърши по-бързо, когато всичко е против теб. Няма значение дали имаш какви ли не молитви, Господ няма да те спаси от това. Никой няма да те спаси. Никой.
Ти избра бъдещето. Заживя с него. И ще умреш с него.
Аз живея в настоящето. Жив съм. Когато умра, няма да мога да напиша този ред. Но ще съм извървял пътя си. Ще съм гледал в краката си, за да запиша всяка стъпка, която съм извървял. И ще оставя следи от крачки. Крачки, които никога няма да са моето бъдеще. Крачки, които никога не биха били мое минало. Крачки, които са единствено и само настояще. Те съграждат бъдещето на покойниците... те и оставият спомена на тези, които ще дойдат след нас.
петък, 12 април 2013 г.
Когато въпросите казват повече от отговорите
Защо не разбирам модерния човек? Има колко много информация за всичко, купува си безброй справочници, наръчници и куп книги, които го учат как да живее, а той сякаш ги чете като тоалетно четиво. Защо?
Ако четеш нещо ново, но не можеш да го приложеш никъде, значи не го разбираш. Какво ни накара да не разбираме това, което ни се предоставя? Лицемерието? Навярно това е отговорът на почти всички въпроси. И сега ще кажеш "Ама аз не лицемернича"? Можеш ли да кажеш на всеки един човек, когото познаваш, какво мислиш за него? В очите? Стиска ли ти да го направиш на момента? Повишение на заплатата, различни облаги, контакти с известни личности, хвалебствия, въобще всичко - не мислиш ли, че целият ни свят е базиран на лицемерието? Усмихваш се, да се смееш не можеш, свеждаш глава, защото "наведена глава меч не я сече", ръкопляскаш на говорителя в залата, защото така е прието, купуваш си модерни дрехи, защото така правят другите, извиняваш се за всичко, макар да нямаш вина, подчиняваш се на волята на хора, които си мислят, че са над теб и вярваш, че живееш истински живот? Да се вкараш в капана на собствените си мисли - нима не е болезнено?
Уж живееш за момента, а пък в главата ти кънти "Пари, пари, пари", уж живееш здравословно, а ядеш само въглехидрати, уж много знаеш, а можеш ли да сметнеш 2 и 2? Ама защо толкова много противоположности се събраха? Може би защото искаш да се изявиш, ама не можеш? Може би просто искаш да живееш своя живот, а социумът ти налага друго? Или пък така казват приятелите ти? И ти пука? Защо?
Ако искаш да живееш по своему, просто го направи. Ако искаш да скачаш с бънджи, скочи. Ако те е страх от нещо, просто го избегни. Не се интересувай кой какво ти казва. Ако те учат как да живееш - бягай. Не ти трябва чуждият живот. Не ти трябват сравненията с Бил Гейтс, който бил тръгнал от нищото. Не ти трябват наръчниците на някой си известен учен. Благодари за съветите, ама не ги приемай. Опит с грешки се трупа, не с думи.
Видя ли какво послание ти оставих? Още ли искаш да го следваш? Ама ти добре ли си?
Не разбра ли какво написах? Видя ли последното изречение на предишния абзац?
Ама ти още ли си тук?
Ако четеш нещо ново, но не можеш да го приложеш никъде, значи не го разбираш. Какво ни накара да не разбираме това, което ни се предоставя? Лицемерието? Навярно това е отговорът на почти всички въпроси. И сега ще кажеш "Ама аз не лицемернича"? Можеш ли да кажеш на всеки един човек, когото познаваш, какво мислиш за него? В очите? Стиска ли ти да го направиш на момента? Повишение на заплатата, различни облаги, контакти с известни личности, хвалебствия, въобще всичко - не мислиш ли, че целият ни свят е базиран на лицемерието? Усмихваш се, да се смееш не можеш, свеждаш глава, защото "наведена глава меч не я сече", ръкопляскаш на говорителя в залата, защото така е прието, купуваш си модерни дрехи, защото така правят другите, извиняваш се за всичко, макар да нямаш вина, подчиняваш се на волята на хора, които си мислят, че са над теб и вярваш, че живееш истински живот? Да се вкараш в капана на собствените си мисли - нима не е болезнено?
Уж живееш за момента, а пък в главата ти кънти "Пари, пари, пари", уж живееш здравословно, а ядеш само въглехидрати, уж много знаеш, а можеш ли да сметнеш 2 и 2? Ама защо толкова много противоположности се събраха? Може би защото искаш да се изявиш, ама не можеш? Може би просто искаш да живееш своя живот, а социумът ти налага друго? Или пък така казват приятелите ти? И ти пука? Защо?
Ако искаш да живееш по своему, просто го направи. Ако искаш да скачаш с бънджи, скочи. Ако те е страх от нещо, просто го избегни. Не се интересувай кой какво ти казва. Ако те учат как да живееш - бягай. Не ти трябва чуждият живот. Не ти трябват сравненията с Бил Гейтс, който бил тръгнал от нищото. Не ти трябват наръчниците на някой си известен учен. Благодари за съветите, ама не ги приемай. Опит с грешки се трупа, не с думи.
Видя ли какво послание ти оставих? Още ли искаш да го следваш? Ама ти добре ли си?
Не разбра ли какво написах? Видя ли последното изречение на предишния абзац?
Ама ти още ли си тук?
неделя, 31 март 2013 г.
Прозрение
Когато влезе прах в очите ти, човече
време не губи, а го избърши
че инак мож да не погледнеш вече
живейки в свят на мръсни лъжи
Слепотата дар е, казал някой си поет
кой, прятелю излъга те така
да, живееш, но клет си, друже, клет
аз тъй не мога, предпочитам да умра
Искам да съзерцавам неща омайни
за тях живея на този свят
защо са ми спомените трайни
като куплет на песен навече изпят
Избърши праха, свести се
време е за теб да прогледнеш пак
сънят реалност е, събуди се
в далечината задава се и твоят влак.
P.S. Първо сериозно стихотворение от моя страна
P.S.2 Не съдете за правописни грешки, в поезията е позволено да се променят думи и да се изпускат запетайки, за да се запази ритъмът.
време не губи, а го избърши
че инак мож да не погледнеш вече
живейки в свят на мръсни лъжи
Слепотата дар е, казал някой си поет
кой, прятелю излъга те така
да, живееш, но клет си, друже, клет
аз тъй не мога, предпочитам да умра
Искам да съзерцавам неща омайни
за тях живея на този свят
защо са ми спомените трайни
като куплет на песен навече изпят
Избърши праха, свести се
време е за теб да прогледнеш пак
сънят реалност е, събуди се
в далечината задава се и твоят влак.
P.S. Първо сериозно стихотворение от моя страна
P.S.2 Не съдете за правописни грешки, в поезията е позволено да се променят думи и да се изпускат запетайки, за да се запази ритъмът.
четвъртък, 21 март 2013 г.
Случайни мисли vol.1
#Къде е светът...
Мисля доста върху този въпрос. Също така и споря. Оспорвам различни теории, които изглеждат абсурдни. Говоря и простотии - навярно повече от колкото се налага. И всяка една от моите безсмислици ме кара всъщност да се замисля. Защо? Може би отвъд самата дума се крие нещо друго? Или просто самата дума е ключът, който търсим? Това не мога да си го обясня.
Чудя се обаче - къде е светът? С всичките му "различни" хора? С всичките му "еднакви" хора - аз лично не ги различавам. Може би притръпнах към "уникалните", защото просто ми изглеждат смешно парадиращи, че са такива. Някои даже успяха да се нарекат аутсайдери и да се опитат да измъкнат ползи от това. Какво ли не прави човек, за да го забележат. Странно, нали?
Къде е светът? Не го виждам. Виждам една загиваща цивилизация. Виждам как без дори да подозира, всеки един от нас унищожава. Систематично светът отива към дупката - пропаст, от която едва ли ще излезе.
#Защо
"Ах, народе мой", биха казали народните писатели и поети. Патриоти. А къде останахме ние? Изгубихме се нейде из пътя? Натирихме се при другите, за да не сме сами и да има кой да ни пази. Предадохме се взаимно, а вината... тя никога не е в нас. Оправдания с 500-годишно робство, оправдания с политици, оправдания със Соца. Умряха комунистическите кучета, Българийо, умряха. Останаха овцете на Прехода. Овце, чийто пастир се сменя редовно. Овце, които не обичат пастира, но още по-малко обичат гегата. Българийо, къде отидоха твоите борци? Къде останаха тези, които дават кръвта си за родното? Защо проклина така гадно всичките си велики хора? Защо позволи на разлигавената малоумна сган да се гаври с теб? Защо позволи на негодниците да се нарекат "революционери", а нарече своите герои на времето "хулигани", "идиоти", прати ги по затворите, прати им мутрите, прати им полицията, прати им хомота? Защо трябва героите ти да получават своята награда след смъртта си, защо трябва да изгорят, за да светят? Защо изгоряхме? Защо се запалихме? Духовно и физически? Защо..... защо?
#Филм
Здравей, филмова звезда. Не ме интересува какъв е твоят пол, нито каква е твоята възраст, нито нищо. Аз не съм продуцент. Ти искаш слава, нали? И я получаваш - ех, каква фалшива слава. Вярваш си, докато не ти разбият илюзията.
Вярваш си, защото ти участваш в един филм - филм, в който ти си главна роля. Живееш филма, изживяваш го, очакваш щастливия край, докато не осъзнаеш, че такъв няма - че твоята продукция ще се превърне в сериал с тъжен край, че животът ти ще приключи, а ти няма да си догледаш филма, защото.... ти си част от него. Реалността ти се преплете - опита се да играеш в един жанр, излезе друг, защото животът те изненада - той не е кино лента, колкото и да ти е тъжно. Някои ще успеят да видят момента "The End", други ще бъдат част от "End"-a. Наричат го съдба, Божия воля, карма. Аз го наричам последователност. Ще се случат събития, някои ще бъдат готови за тях, трети няма да ги преглътнат. А къде отидоха вторите? Те режисират живота на другите. Колко е жалко да си актьор в собствения си филм - да играеш роля, в която ти ще си в кадъра, да правиш изкуство, да твориш, да създаваш нещо уникално... и да знаеш, че сценария на твоя собствен шибан филм... е написан от човека извън обектива.
Мисля доста върху този въпрос. Също така и споря. Оспорвам различни теории, които изглеждат абсурдни. Говоря и простотии - навярно повече от колкото се налага. И всяка една от моите безсмислици ме кара всъщност да се замисля. Защо? Може би отвъд самата дума се крие нещо друго? Или просто самата дума е ключът, който търсим? Това не мога да си го обясня.
Чудя се обаче - къде е светът? С всичките му "различни" хора? С всичките му "еднакви" хора - аз лично не ги различавам. Може би притръпнах към "уникалните", защото просто ми изглеждат смешно парадиращи, че са такива. Някои даже успяха да се нарекат аутсайдери и да се опитат да измъкнат ползи от това. Какво ли не прави човек, за да го забележат. Странно, нали?
Къде е светът? Не го виждам. Виждам една загиваща цивилизация. Виждам как без дори да подозира, всеки един от нас унищожава. Систематично светът отива към дупката - пропаст, от която едва ли ще излезе.
#Защо
"Ах, народе мой", биха казали народните писатели и поети. Патриоти. А къде останахме ние? Изгубихме се нейде из пътя? Натирихме се при другите, за да не сме сами и да има кой да ни пази. Предадохме се взаимно, а вината... тя никога не е в нас. Оправдания с 500-годишно робство, оправдания с политици, оправдания със Соца. Умряха комунистическите кучета, Българийо, умряха. Останаха овцете на Прехода. Овце, чийто пастир се сменя редовно. Овце, които не обичат пастира, но още по-малко обичат гегата. Българийо, къде отидоха твоите борци? Къде останаха тези, които дават кръвта си за родното? Защо проклина така гадно всичките си велики хора? Защо позволи на разлигавената малоумна сган да се гаври с теб? Защо позволи на негодниците да се нарекат "революционери", а нарече своите герои на времето "хулигани", "идиоти", прати ги по затворите, прати им мутрите, прати им полицията, прати им хомота? Защо трябва героите ти да получават своята награда след смъртта си, защо трябва да изгорят, за да светят? Защо изгоряхме? Защо се запалихме? Духовно и физически? Защо..... защо?
#Филм
Здравей, филмова звезда. Не ме интересува какъв е твоят пол, нито каква е твоята възраст, нито нищо. Аз не съм продуцент. Ти искаш слава, нали? И я получаваш - ех, каква фалшива слава. Вярваш си, докато не ти разбият илюзията.
Вярваш си, защото ти участваш в един филм - филм, в който ти си главна роля. Живееш филма, изживяваш го, очакваш щастливия край, докато не осъзнаеш, че такъв няма - че твоята продукция ще се превърне в сериал с тъжен край, че животът ти ще приключи, а ти няма да си догледаш филма, защото.... ти си част от него. Реалността ти се преплете - опита се да играеш в един жанр, излезе друг, защото животът те изненада - той не е кино лента, колкото и да ти е тъжно. Някои ще успеят да видят момента "The End", други ще бъдат част от "End"-a. Наричат го съдба, Божия воля, карма. Аз го наричам последователност. Ще се случат събития, някои ще бъдат готови за тях, трети няма да ги преглътнат. А къде отидоха вторите? Те режисират живота на другите. Колко е жалко да си актьор в собствения си филм - да играеш роля, в която ти ще си в кадъра, да правиш изкуство, да твориш, да създаваш нещо уникално... и да знаеш, че сценария на твоя собствен шибан филм... е написан от човека извън обектива.
сряда, 13 март 2013 г.
Мъглата
Не виждам нищо. Мъгливо е. Трудно е да се ориентираш. Това е достатъчен повод за настъпване на объркване и паника. И защо? Защото не можеш да прозреш това, което е пред теб? Ами ако отвъд незримото се появи нещо страхотно? Или предпочиташ сигурността? Ще умреш, това е сигурно. Сърцето ти ще спре да бие, ще кажеш последните си думи, ще ги прошепнеш. Всички ще скърбят за теб завинаги. Много романтично, още по-неистинно и безбожно смешно. Ще пукнеш като куче, без значение как. Повечето хора ще скърбят седмица, другите им е през нецензурните места за теб, третите се радват, четвъртите чакат полза от това, че си умрял. Това не го прозря, нали? Е, знаеш, че ще умреш, не знаеш как. То и затова мразиш смъртта. Ако пък знаеше кога точно ще починеш, навярно щеше да си още по-наплашен.
Мъглата е една тайна. Когато вървиш напред, ти разкриваш полека-лека една завеса, виждаш нещо ново, нещо различно. Нямаш време да го запечаташ в съзнанието си, защото идват следващите детайли, а миналото остава зад гърба ти - някъде из нищото. Изплъзва ти се, но знаеш, че трябва да си нащрек постоянно, за да не изпуснеш момент. Това е животът. Ето тази мъгла. Не знаеш какво следва, знаеш как се е стигнало дотук, потегляш към нова дестинация. И така докато времето ти не свърши.
Мъглата ще изчезне рано или късно, пак ще се появи слънцето. Ти ще се радваш, защото виждаш сигурното. Тази красива завеса ще се вдигне и няма да можеш да се ядосваш на нейното присъствие. Тя е символ на мъка, на неяснота, на....
Всъщност, защо трябва да е метафора на нещо? Защо просто не си остане мъгла? А защо просто не почнеш да гледаш нея, вместо да се опитваш да видиш през нея?
Мъглата е една тайна. Когато вървиш напред, ти разкриваш полека-лека една завеса, виждаш нещо ново, нещо различно. Нямаш време да го запечаташ в съзнанието си, защото идват следващите детайли, а миналото остава зад гърба ти - някъде из нищото. Изплъзва ти се, но знаеш, че трябва да си нащрек постоянно, за да не изпуснеш момент. Това е животът. Ето тази мъгла. Не знаеш какво следва, знаеш как се е стигнало дотук, потегляш към нова дестинация. И така докато времето ти не свърши.
Мъглата ще изчезне рано или късно, пак ще се появи слънцето. Ти ще се радваш, защото виждаш сигурното. Тази красива завеса ще се вдигне и няма да можеш да се ядосваш на нейното присъствие. Тя е символ на мъка, на неяснота, на....
Всъщност, защо трябва да е метафора на нещо? Защо просто не си остане мъгла? А защо просто не почнеш да гледаш нея, вместо да се опитваш да видиш през нея?
сряда, 20 февруари 2013 г.
Ти си!
Обещах си да не пиша за политика, но тук не можах да се сдържа. Събитията в България са извънредни и реших и аз да покажа моето мнение. Като горд с произхода си аз милея за родината и се радвам за всяка нотка патриотизъм, която лъхва от протестите на хората, които губят своето време в името на кауза. Излизат, борят се в името на държавата, правят го мирно, като цивилизовани граждани - такива, каквито европейците не искат да си ни представят. Макар и в задния двор на Европейския съюз, ние не сме само негови изтърсачета, ние сме големи. Имаме силите, имаме разума, имаме потенциала, имаме мястото, имаме всичко, което може да ни направи щастливи - трябва ни само воля. Тази непримиримост, която е побеждавала всички в региона, този дух, който е сплотявал нацията в моменти на катастрофа, тази адаптация, която ни е съхранила живи в моменти на гибел.
Бойко Борисов се предаде. И казвате, че няма алтернатива? Защитавате човек, който в тежък момент вместо да поеме отговорността на действията си и да се задейства, се предава при първия оказан натиск? Това не е поемане на вина, това е бягане от нея. Когато кажем "Бойко го няма", всички питат "И кой ще дойде?" Нима най-доброто, което имаме за властта, е полицай с пожарникарско образование и една прочетена книга? Нима учител по физическо трябва да е дясната ръка на лидера на страната? Българино, ти, който създаде бойната авиация, ти, който създаде много лекарства, ти, който създаде технологията на света - компютъра. Ти ли точно ще кажеш, че няма умни хора в тази страна?
Времето дойде. Народе, обичаш Левски, почиташ го, но защо не го последваш? Защо не поемеш властта в свои ръце. Народе, ти изстрада своето щастие. Не позволявай на някой да ти го открадне. Ти плати цената си, време е да получиш това, заради което мизерства. Властта е моя, твоя и на всеки един. Българино, ти не си овца, не се нуждаеш от пастир, ти си горд европеец и гражданин на света. Ти избираш. Ти поемаш отговорността. Ти си човекът, който трябва да отстоява правата си!
Бойко Борисов се предаде. И казвате, че няма алтернатива? Защитавате човек, който в тежък момент вместо да поеме отговорността на действията си и да се задейства, се предава при първия оказан натиск? Това не е поемане на вина, това е бягане от нея. Когато кажем "Бойко го няма", всички питат "И кой ще дойде?" Нима най-доброто, което имаме за властта, е полицай с пожарникарско образование и една прочетена книга? Нима учител по физическо трябва да е дясната ръка на лидера на страната? Българино, ти, който създаде бойната авиация, ти, който създаде много лекарства, ти, който създаде технологията на света - компютъра. Ти ли точно ще кажеш, че няма умни хора в тази страна?
Времето дойде. Народе, обичаш Левски, почиташ го, но защо не го последваш? Защо не поемеш властта в свои ръце. Народе, ти изстрада своето щастие. Не позволявай на някой да ти го открадне. Ти плати цената си, време е да получиш това, заради което мизерства. Властта е моя, твоя и на всеки един. Българино, ти не си овца, не се нуждаеш от пастир, ти си горд европеец и гражданин на света. Ти избираш. Ти поемаш отговорността. Ти си човекът, който трябва да отстоява правата си!
вторник, 12 февруари 2013 г.
Враг
Да живееш в размирно време и да не познаваш думата "враг" - това не е истина. Всеки от нас се е срещал с него... и то доста често. За някои той е външен фактор, но за повечето идва отвътре.
Точно така - твоят враг си самият ти. Той е слаб, понякога силен, друг път те унищожава. Има случаи и в които те побеждава - всъщност, това е почти винаги. Врагът ти е всичко, но понякога ти те струва нищожен. И точно когато го подцениш, този малък детайл преобръща живота ти - казаната или спестената дума, парите, които внесе в банката, колата, която реши да купиш "изгодно", лъжата, която изрече, истината, която не спести. Всеки малък детайл - всеки един обикновен момент от живота ти - това е мястото на твоя враг. Изниква от нищото, прави това, за което е "дошъл", и си заминава. Също така неконтролируемо, както се е и появил.
Проблемът обаче не е в това, че той е срещу теб, проблемът е, че е винаги до теб. Точно така. Той е твоят предател. Ти го познаваш, но не можеш да избягаш от него. Където и да се обърнеш, него го няма... защото е една крачка напред. Колкото и да бягаш, той няма да те стигне, но ще бъде току преди теб на финалната права. Ще се опиташ да го култивираш, да го направиш свой приятел, но няма да успееш. Ще го мразиш от дъното на душата си - а той все така безразлично ще ти съсипва живота. Трудно е да се изправиш срещу съперник, когото не просто не можеш да победиш, а не можеш дори да видиш. Твоята тактика работи срещу теб, всичко е срещу теб. И ти се ядосваш. Усещаш, че можеш да победиш. Достигаш до този етап, когато можеш да пречупиш врага. И той някак си се изплъзва - отново. А след малко те тръшва на пода. Това е краят. Знаеш го. Отново загуби. Чудя се дали да те съжалявам, дали да ти се смея, или да те излъжа, че можеш да победиш. Научих се да не говоря неистини, затова ще ти го съобщя - честито, ти загуби. Времето е неопределено, но това не значи, че няма да се случи.
Мислиш си, че можеш да победиш себе си. Как? Като отидеш на витрината със сладки и си кажеш, че са калорични? Браво, победи моментната си мечта. Или пък я направи реалност, като си купи? Тогава ще победиш организма си и ще вкараш вредна захар. Победа... ама Пирова.
Ако искаш да не загубиш от врага си, просто не се бори срещу него. Приеми го като част от себе си. Работи с него, работи за него, работи понякога и срещу него. Това, че ще загубиш войната, не значи, че всяка битка е загубена. Това, че не можеш да победиш, не значи, че не можеш да станеш герой, че не можеш да успееш в живота, че ти си едно провалено съществуване, че цялото ти присъствие тук е загуба на всякакъв тип ресурси. Това е фатализъм и ако мислиш така, значи врагът ти ти е нанесъл сериозен удар. Същото важи и в случай, че си мислиш, че успя да надвиеш съперника.
Запомни - твоят враг е навсякъде. Той те дебне до ъгъла, зад стената, под масата... той е дори в огледалото. Стряскащо е. Когато се погледнеш, ще видиш и него, когато проговориш, ще чуеш и шепота му. Но това не е твоят проблем. Истинската ти грижа е, че той е вътре в теб и единственият начин да го победиш... е да победиш самия себе си, защото твоят враг - това си ти.
Точно така - твоят враг си самият ти. Той е слаб, понякога силен, друг път те унищожава. Има случаи и в които те побеждава - всъщност, това е почти винаги. Врагът ти е всичко, но понякога ти те струва нищожен. И точно когато го подцениш, този малък детайл преобръща живота ти - казаната или спестената дума, парите, които внесе в банката, колата, която реши да купиш "изгодно", лъжата, която изрече, истината, която не спести. Всеки малък детайл - всеки един обикновен момент от живота ти - това е мястото на твоя враг. Изниква от нищото, прави това, за което е "дошъл", и си заминава. Също така неконтролируемо, както се е и появил.
Проблемът обаче не е в това, че той е срещу теб, проблемът е, че е винаги до теб. Точно така. Той е твоят предател. Ти го познаваш, но не можеш да избягаш от него. Където и да се обърнеш, него го няма... защото е една крачка напред. Колкото и да бягаш, той няма да те стигне, но ще бъде току преди теб на финалната права. Ще се опиташ да го култивираш, да го направиш свой приятел, но няма да успееш. Ще го мразиш от дъното на душата си - а той все така безразлично ще ти съсипва живота. Трудно е да се изправиш срещу съперник, когото не просто не можеш да победиш, а не можеш дори да видиш. Твоята тактика работи срещу теб, всичко е срещу теб. И ти се ядосваш. Усещаш, че можеш да победиш. Достигаш до този етап, когато можеш да пречупиш врага. И той някак си се изплъзва - отново. А след малко те тръшва на пода. Това е краят. Знаеш го. Отново загуби. Чудя се дали да те съжалявам, дали да ти се смея, или да те излъжа, че можеш да победиш. Научих се да не говоря неистини, затова ще ти го съобщя - честито, ти загуби. Времето е неопределено, но това не значи, че няма да се случи.
Мислиш си, че можеш да победиш себе си. Как? Като отидеш на витрината със сладки и си кажеш, че са калорични? Браво, победи моментната си мечта. Или пък я направи реалност, като си купи? Тогава ще победиш организма си и ще вкараш вредна захар. Победа... ама Пирова.
Ако искаш да не загубиш от врага си, просто не се бори срещу него. Приеми го като част от себе си. Работи с него, работи за него, работи понякога и срещу него. Това, че ще загубиш войната, не значи, че всяка битка е загубена. Това, че не можеш да победиш, не значи, че не можеш да станеш герой, че не можеш да успееш в живота, че ти си едно провалено съществуване, че цялото ти присъствие тук е загуба на всякакъв тип ресурси. Това е фатализъм и ако мислиш така, значи врагът ти ти е нанесъл сериозен удар. Същото важи и в случай, че си мислиш, че успя да надвиеш съперника.
Запомни - твоят враг е навсякъде. Той те дебне до ъгъла, зад стената, под масата... той е дори в огледалото. Стряскащо е. Когато се погледнеш, ще видиш и него, когато проговориш, ще чуеш и шепота му. Но това не е твоят проблем. Истинската ти грижа е, че той е вътре в теб и единственият начин да го победиш... е да победиш самия себе си, защото твоят враг - това си ти.
събота, 9 февруари 2013 г.
Кон с капаци
Ти не грешиш. Винаги имаш право. Твоето мнение е закон? Любимите ти политици, спортисти, ястия и всичко твое любимо е най-добро? Дийй! Още един кон с капаци.
Но ще е срамно да поставя под общ знаменател американският мустанг и българския катър - какво са те чистите породи коне пред българската мощ.
Да си американски кон с капаци не е трудна задача - живееш си разнообразния живот, случват ти се невероятни неща, като да отидеш по различно време на светофара с колата си, да отидеш на фитнес и да се качиш по стълбите вместо по ескалатора. Абе, мечта. А, и забравих - трябва да играеш лотарията, като напът към къщи си купиш чаша кафе и се подготвиш да гледаш нощната рубрика на Джей Лено - все с нещо глупаво ще те изненада. Следиш новините и се плашиш от всичко. Ей, да си американски с кон значи... с големи капаци.
Ама българското си е българско, майка му стара. Друго си е да попсуваш политици, аналитици, кибици и тем подобни. Наред. Да изтъкнеш качествата на един истински Ганьо Балкански - ако не се докажеш сега, кога? Да влезеш в еврофутбола като победител - твоята домашна обстановка, вмирисана на цигари, евтина бира и свежа мъжка пот, да пуснеш 2 комбинации с по 5 лева, да запалиш един фас "Арда" и да гледаш мачовете на иначе хубавия телевизор - единственото нещо, което напомня за Европа в пункта. Ти си звездата на вечерта! Отбий се и през тото пункта, че иначе може да изпуснеш милионите.
Ти обаче не си кон с капаци. Нека не обиждаме животните, пък и кухненските прибори не са виновни с нищо. Ти си уникално рядка порода - такива като теб се търсят навсякъде. Да кажеш кой човек е готин, кой - не, коя мадама има стегнато дупе и кой младеж се е остригал първи номер. Ти знаеш всичко. Каквото кажеш, това става
Не се припозна тук, нали? Това е един шаблон, нормално е да не попаднеш в него. Ама се замисли ти не ламтиш ли за пари? Не искаш ли да имаш слава? Не искаш ли да се превърнеш в "звездата на вечерта", всички погледи да са приковани в теб? Не искаш ли да имаш всичко, което си пожелаеш? Не мечтаеш ли за кариера? Не искаш ли да изглеждаш като модел на Fashion TV, не искаш ли да караш Мерцедес, защото е Мерцедес? Не искаш ли да пиеш отлежало Джони, докато се наслаждаваш на новия Ролекс? Формираш си модел за подражание, забравяш какво наистина ти харесва, забравяш какво е призванието ти. И още по-лошо - няма да си признаеш, защото си кон с капаци, не можеш да погледнеш отвъд зримото. Важен е твоят път - само направо, към заветната цел - парите, които надали ще имаш, а дори и да имаш, няма да можеш да изхарчиш. Животът ти остава в миманса. И ще умреш в нещастие - че нямаш еди какво си, защото не се научи да имаш - научи се да нямаш и да искаш да имаш. Не се научи да цениш, защото фокусът ти е там, където ти насочат главата.
А сега ме извини, отивам да взема седлото.
Но ще е срамно да поставя под общ знаменател американският мустанг и българския катър - какво са те чистите породи коне пред българската мощ.
Да си американски кон с капаци не е трудна задача - живееш си разнообразния живот, случват ти се невероятни неща, като да отидеш по различно време на светофара с колата си, да отидеш на фитнес и да се качиш по стълбите вместо по ескалатора. Абе, мечта. А, и забравих - трябва да играеш лотарията, като напът към къщи си купиш чаша кафе и се подготвиш да гледаш нощната рубрика на Джей Лено - все с нещо глупаво ще те изненада. Следиш новините и се плашиш от всичко. Ей, да си американски с кон значи... с големи капаци.
Ама българското си е българско, майка му стара. Друго си е да попсуваш политици, аналитици, кибици и тем подобни. Наред. Да изтъкнеш качествата на един истински Ганьо Балкански - ако не се докажеш сега, кога? Да влезеш в еврофутбола като победител - твоята домашна обстановка, вмирисана на цигари, евтина бира и свежа мъжка пот, да пуснеш 2 комбинации с по 5 лева, да запалиш един фас "Арда" и да гледаш мачовете на иначе хубавия телевизор - единственото нещо, което напомня за Европа в пункта. Ти си звездата на вечерта! Отбий се и през тото пункта, че иначе може да изпуснеш милионите.
Ти обаче не си кон с капаци. Нека не обиждаме животните, пък и кухненските прибори не са виновни с нищо. Ти си уникално рядка порода - такива като теб се търсят навсякъде. Да кажеш кой човек е готин, кой - не, коя мадама има стегнато дупе и кой младеж се е остригал първи номер. Ти знаеш всичко. Каквото кажеш, това става
Не се припозна тук, нали? Това е един шаблон, нормално е да не попаднеш в него. Ама се замисли ти не ламтиш ли за пари? Не искаш ли да имаш слава? Не искаш ли да се превърнеш в "звездата на вечерта", всички погледи да са приковани в теб? Не искаш ли да имаш всичко, което си пожелаеш? Не мечтаеш ли за кариера? Не искаш ли да изглеждаш като модел на Fashion TV, не искаш ли да караш Мерцедес, защото е Мерцедес? Не искаш ли да пиеш отлежало Джони, докато се наслаждаваш на новия Ролекс? Формираш си модел за подражание, забравяш какво наистина ти харесва, забравяш какво е призванието ти. И още по-лошо - няма да си признаеш, защото си кон с капаци, не можеш да погледнеш отвъд зримото. Важен е твоят път - само направо, към заветната цел - парите, които надали ще имаш, а дори и да имаш, няма да можеш да изхарчиш. Животът ти остава в миманса. И ще умреш в нещастие - че нямаш еди какво си, защото не се научи да имаш - научи се да нямаш и да искаш да имаш. Не се научи да цениш, защото фокусът ти е там, където ти насочат главата.
А сега ме извини, отивам да взема седлото.
събота, 2 февруари 2013 г.
Инстинкт
Отмятам ръка, поглеждам часа и чакам влака. Съзнанието ми е в мъгла. Отново ме спасява инстинктът за съхранение. Животът ми стана твърде напечен напоследък. И честно казано искам да спра. Не се чудете какво съм, аз съм агент на добрите. Спасявам хората от престъпниците, или по-точно - от инакомислещите. Потушаване на протести, предотвратяване на обири на банки от отчаяни хора, кибер престъпления срещу мафиоти. В общи линии правя едно и също - нареждам на подчинените си да бият лошите, под наслов, че пазят добрите. И тази вечер май няма да спя.
Ще се почудите защо работя все още като детектив, началник или прочие? Нали вече съм осъзнат? Нарича се инстинкт. Не мога да правя друго. Изгубих почти всичко, остана едната работа. Затова съм навсякъде - Източна Европа, Азия, Северна Америка, в общи линии - където ме правят. И аз работя като професионалист - координирам се с местните и раздавам правосъдие. Пазя "шефовете", но пред медиите аз защитавам правдата и обществото. Пазя обществото, вярно е... от самото него. Честно казано взе да ми омръзва. Този инстинкт, който навремето ме накара да служа на народа си, в същото време ме кара да работя против него... а доста често и далеч от него. Ето, сега някакъв си агент от американските служби ще ми дава инструкции за престъпниците в Източна Европа. И аз ще слушам. Ще слушам човек, чието реално име не знам, никога няма да знам и още по-лошото - никога няма да искам да знам. Станах пионка, чиято задача е да изпълнява - не ме интересуват детайлите, интересува ме краят. Навярно отново ще има хора, които ще бъдат пребити до смърт, други наплашени, трети няма да излизат от домовете си с месеци. Защо ми пука?
Прибирам се вкъщи. Влакът ме докара до нас. Въртя се с часове, да заспя - не вярвам, че ще стане. 12 невинни хора с изпочупени кости - всичките свободно мислещи хора. Заради мен. Това обяснява всичко. Не мога да понасям картата, която ми дава достъп до всякакви малтретирания. Не мога да понясам лицето в огледалото, защото ме е страх да погледна злобата, наслоена в лицето и погледа на човека, който винаги е прав. Защото в моите очи аз винаги съм прав, макар и да съм виновен за затвори, побоища и куп други вмешателства в чужди животи. И още по-лошото е, че аз знам, че тук съм никой. На високите етажи - там е истинската работа. Там животът не струва пари, но не е и безценен, там законът дава път на интереса.
Ето ме отново. Чист. Далеч съм от мръсния бизнес, работя в Испания, охранител съм. Далеч съм от всичката пролята кръв. Дълго ми отне, докато се реша.
Отново беше студена вечер, отново полярният студ сковаваше тялото ми. Отново поглеждах часовника, чакайки да хвана влака - към службата. През целия престой държах картата, която ми даде толкова много незабравими моменти. Колкото незабравими, толкова и непоносими. Това беше последният път, в който можех да бъда законен престъпник, можех да нарушавам човешките права и да ми бъде заплатено. В службата видях много изтормозени лица. Всички там бяха като мен - молеха се да напуснат..но те не бяха действащите лица, а аз бях. Затова и теглих чертата. Когато се връщах, се чувствах лек. Сякаш толкова голям товар се беше свлякъл от мен. Легнах и заспах. За първи път от толкова време насам. Но ме стресна кошмар - съдбата не ме беше забравила. Обядът ми не остана неплатен.
Продължих да плащам толкова дълго, продължавам сега, ще го правя и докато не си платя с живота. Твърде скъпо "служих" на народа си. Честно казано, смятам да се откажа вече, това не е живот. И се чудя какво продължава да ме държи все още в играта - а, да, сетих се, инстинкт...
Ще се почудите защо работя все още като детектив, началник или прочие? Нали вече съм осъзнат? Нарича се инстинкт. Не мога да правя друго. Изгубих почти всичко, остана едната работа. Затова съм навсякъде - Източна Европа, Азия, Северна Америка, в общи линии - където ме правят. И аз работя като професионалист - координирам се с местните и раздавам правосъдие. Пазя "шефовете", но пред медиите аз защитавам правдата и обществото. Пазя обществото, вярно е... от самото него. Честно казано взе да ми омръзва. Този инстинкт, който навремето ме накара да служа на народа си, в същото време ме кара да работя против него... а доста често и далеч от него. Ето, сега някакъв си агент от американските служби ще ми дава инструкции за престъпниците в Източна Европа. И аз ще слушам. Ще слушам човек, чието реално име не знам, никога няма да знам и още по-лошото - никога няма да искам да знам. Станах пионка, чиято задача е да изпълнява - не ме интересуват детайлите, интересува ме краят. Навярно отново ще има хора, които ще бъдат пребити до смърт, други наплашени, трети няма да излизат от домовете си с месеци. Защо ми пука?
Прибирам се вкъщи. Влакът ме докара до нас. Въртя се с часове, да заспя - не вярвам, че ще стане. 12 невинни хора с изпочупени кости - всичките свободно мислещи хора. Заради мен. Това обяснява всичко. Не мога да понасям картата, която ми дава достъп до всякакви малтретирания. Не мога да понясам лицето в огледалото, защото ме е страх да погледна злобата, наслоена в лицето и погледа на човека, който винаги е прав. Защото в моите очи аз винаги съм прав, макар и да съм виновен за затвори, побоища и куп други вмешателства в чужди животи. И още по-лошото е, че аз знам, че тук съм никой. На високите етажи - там е истинската работа. Там животът не струва пари, но не е и безценен, там законът дава път на интереса.
Ето ме отново. Чист. Далеч съм от мръсния бизнес, работя в Испания, охранител съм. Далеч съм от всичката пролята кръв. Дълго ми отне, докато се реша.
Отново беше студена вечер, отново полярният студ сковаваше тялото ми. Отново поглеждах часовника, чакайки да хвана влака - към службата. През целия престой държах картата, която ми даде толкова много незабравими моменти. Колкото незабравими, толкова и непоносими. Това беше последният път, в който можех да бъда законен престъпник, можех да нарушавам човешките права и да ми бъде заплатено. В службата видях много изтормозени лица. Всички там бяха като мен - молеха се да напуснат..но те не бяха действащите лица, а аз бях. Затова и теглих чертата. Когато се връщах, се чувствах лек. Сякаш толкова голям товар се беше свлякъл от мен. Легнах и заспах. За първи път от толкова време насам. Но ме стресна кошмар - съдбата не ме беше забравила. Обядът ми не остана неплатен.
Продължих да плащам толкова дълго, продължавам сега, ще го правя и докато не си платя с живота. Твърде скъпо "служих" на народа си. Честно казано, смятам да се откажа вече, това не е живот. И се чудя какво продължава да ме държи все още в играта - а, да, сетих се, инстинкт...
петък, 1 февруари 2013 г.
Хапвай спокойно
Хапвай спокойно. Ако искаш се натъпчи като свиня и се оплаквай от това, че не е станало на твоето днес. Колко жалко...
Свиниш се с храна, докато хората умират от глад. Карай, нали не си ти? Виждаш баби, които са решили веднъж да си угодят, като си купят портокал, но не им достигат 3-4 стотинки, но не ти става жал. Как ли да ти стане, като се формираш като егоист и консуматор. Кажи не, а после иди купи 1 кило на някоя баба или някой дядо в супермаркета. Съмнявам се, че ще се лишиш. Но ще кажеш "не съм такъв човек" заради едната гордост. Така е, ти я имаш тази черта, но онези баби и дядовци я нямат - на празен стомах с какво да се гордеят? Мрънкаш, че в автобуса било пълно с такива, които пазарят от супермаркетите, мрънкаш, че миришели лошо, мрънкаш, че системата ни е такава, мрънкаш, че не можеш да се реализираш. Мрънкаш.... и ядеш. Тъпчеш се. Не е нужно да имаш наднорменото тегло или лошите обноски на хранене, за да те нарека "свиня". Ама не си ли? Търсиш постоянно начин да угодиш на червата си. Няма да нахраниш уличното куче, защото нямаш... нямаш, така е. Нямаш ценности. Ще изядеш и последната троха, но на другите няма да дадеш.
Хората се развиват, ти ядеш, хората се борят, ти продължаваш да мляскаш, хората успяват, а ти се ядосваш, че късметът ти обръща гръб, поглъщайки последната хапка от освинената си уста. Уста, в която влизат говна и излизат говна. Гнусно, много гнусно. Обаче е истина.
Къде е положителното? Може би в протестите, може би в това, че хората ще си потърсят правата. Така е, ще го направят едни, а други ще се тъпчат пред телевизора и ще кимат одобрително "по свински". Ама нищо, хапвай спокойно, не искам да ти прекъсвам яденето. Внимавай да не се задавиш само, не искам да те тревожа. Само се пази след години да не те достигне прокобата на четирите стотинки, защото от там измъкване няма.
Ммм, че вкусно. Мисля, че вече се освиних... освиних се с хорската свинщина.
Свиниш се с храна, докато хората умират от глад. Карай, нали не си ти? Виждаш баби, които са решили веднъж да си угодят, като си купят портокал, но не им достигат 3-4 стотинки, но не ти става жал. Как ли да ти стане, като се формираш като егоист и консуматор. Кажи не, а после иди купи 1 кило на някоя баба или някой дядо в супермаркета. Съмнявам се, че ще се лишиш. Но ще кажеш "не съм такъв човек" заради едната гордост. Така е, ти я имаш тази черта, но онези баби и дядовци я нямат - на празен стомах с какво да се гордеят? Мрънкаш, че в автобуса било пълно с такива, които пазарят от супермаркетите, мрънкаш, че миришели лошо, мрънкаш, че системата ни е такава, мрънкаш, че не можеш да се реализираш. Мрънкаш.... и ядеш. Тъпчеш се. Не е нужно да имаш наднорменото тегло или лошите обноски на хранене, за да те нарека "свиня". Ама не си ли? Търсиш постоянно начин да угодиш на червата си. Няма да нахраниш уличното куче, защото нямаш... нямаш, така е. Нямаш ценности. Ще изядеш и последната троха, но на другите няма да дадеш.
Хората се развиват, ти ядеш, хората се борят, ти продължаваш да мляскаш, хората успяват, а ти се ядосваш, че късметът ти обръща гръб, поглъщайки последната хапка от освинената си уста. Уста, в която влизат говна и излизат говна. Гнусно, много гнусно. Обаче е истина.
Къде е положителното? Може би в протестите, може би в това, че хората ще си потърсят правата. Така е, ще го направят едни, а други ще се тъпчат пред телевизора и ще кимат одобрително "по свински". Ама нищо, хапвай спокойно, не искам да ти прекъсвам яденето. Внимавай да не се задавиш само, не искам да те тревожа. Само се пази след години да не те достигне прокобата на четирите стотинки, защото от там измъкване няма.
Ммм, че вкусно. Мисля, че вече се освиних... освиних се с хорската свинщина.
четвъртък, 24 януари 2013 г.
Съобщението, което не искаме да чуем
Съдбата на модерния човек е да бъде част от нещо ново, част от промяна. Всяко ново поколение носи ново послание, ново съобщение, но нашето може да бъде първото, което няма да бъде чуто.
С годините човекът се превърна в една машина, която консумира, захранва се с енергия. Не, тя не се бори за оцеляване, това е добре смазано устройство, което е готово за терор. Жертвеността за защита на своето се превърна в жертвеност за нападение на чуждото. Много режими паднаха в името на промяната, много хора платиха с животите си, за да видим новия свят. Много хора оставиха съобщението си на твърде висока цена. Съобщение, което и до днес чуваме. Съобщение, което съзнателно или не забравяме.
Всеки ден унищожаваме десетки видове организми от планетата, всеки ден милиони кубици дървесина биват отсечени, всеки ден замърсяваме средата си и режем клона, на който седим. Всичко това за пари. Поробихме се.... сложихме хомота си безропотно и правим всичко възможно да го държим, той е нашата гордост. Компютрите се превърнаха не само в част от живота, но и в негов заместител. Дори сега получавате чрез него това съобщение. Роботите бяха изобретени, за да ни помогнат... и да ни изхвърлят от системата. Вярваме на хора, вярваме на системи, вярваме на моделите за подражание, забравяме кои сме, спряхме да оставяме съобщението си за следващите. Оставихме се на момента. Момент, който рано или късно приключва. Момент, след който ще последва една дупка. В нея ще попаднат всички. Тази дупка обаче не е случайна, ние я дълбаем и продължаваме да го правим, търсейки нещо. После падаме в нея и се опитваме да викнем, да дадем знак на другите, за да ни чуят, за да могат поне те да се спасят. Но пропастта става твърде голяма, разстоянието невъзможно за преодоляване, а самото съобщение навярно няма да достигне до ръба.
Но нищо не е толкова мрачно. Вече може да се замести всичко. Всякакви блага могат да бъдат осигурени, няма проблеми! Нещата са под контрол, докато видовете изчезват. И един ден ще останем само ние.... господарите. Господари на всичко и всички, господари... които няма да имат поданици.
С годините човекът се превърна в една машина, която консумира, захранва се с енергия. Не, тя не се бори за оцеляване, това е добре смазано устройство, което е готово за терор. Жертвеността за защита на своето се превърна в жертвеност за нападение на чуждото. Много режими паднаха в името на промяната, много хора платиха с животите си, за да видим новия свят. Много хора оставиха съобщението си на твърде висока цена. Съобщение, което и до днес чуваме. Съобщение, което съзнателно или не забравяме.
Всеки ден унищожаваме десетки видове организми от планетата, всеки ден милиони кубици дървесина биват отсечени, всеки ден замърсяваме средата си и режем клона, на който седим. Всичко това за пари. Поробихме се.... сложихме хомота си безропотно и правим всичко възможно да го държим, той е нашата гордост. Компютрите се превърнаха не само в част от живота, но и в негов заместител. Дори сега получавате чрез него това съобщение. Роботите бяха изобретени, за да ни помогнат... и да ни изхвърлят от системата. Вярваме на хора, вярваме на системи, вярваме на моделите за подражание, забравяме кои сме, спряхме да оставяме съобщението си за следващите. Оставихме се на момента. Момент, който рано или късно приключва. Момент, след който ще последва една дупка. В нея ще попаднат всички. Тази дупка обаче не е случайна, ние я дълбаем и продължаваме да го правим, търсейки нещо. После падаме в нея и се опитваме да викнем, да дадем знак на другите, за да ни чуят, за да могат поне те да се спасят. Но пропастта става твърде голяма, разстоянието невъзможно за преодоляване, а самото съобщение навярно няма да достигне до ръба.
Но нищо не е толкова мрачно. Вече може да се замести всичко. Всякакви блага могат да бъдат осигурени, няма проблеми! Нещата са под контрол, докато видовете изчезват. И един ден ще останем само ние.... господарите. Господари на всичко и всички, господари... които няма да имат поданици.
петък, 18 януари 2013 г.
За пясъка и вълната
Когато дойде силна вълна, тя прибира пясъка със себе си. Държи го, после го връща обратно, след това пак си го взема. И така до безкрай. Промени се случват, но това действие се повтаря.
Така сме и ние, хората. Малко по малко измиваме собствения си труд, докато накрая вълните не ни отнесат по начина, по който го правят с пясъка. Виждаме хоризонта, виждаме морето... о, колко е красиво! .. но забелязахме ли как отнема пясъка от брега и после го изплюва обратно?
Защо такива песъчинки, каквито сме ние, хората, се опитват да са повече от другите? Искаме да станем нещо повече? Да бъдем камъчета - по-внушителни, по-забележителни, изпъкващи и прочие? Но нима камъчетата не ги отнасят вълните наравно с пясъка? Или пък не - по-скоро се съпротивляват, докато не бъдат отнесени... бавно, но сигурно към дъното. Защо го има страха от ада? Не е ли това страх от комфорта, страх от това, че всеки ще плати цената на живота си? Не се противиш, защото не искаш промяна. Усещаш как земята под теб се хлъзга, не смееш да се засилиш, защото можеш да паднеш. Така ще си останеш залитащия човек, човекът, който ще бъде плах за всичко. Ти ще живееш, символично... животът няма да е част от теб. Ти ще успееш - браво. Радвам се за теб. Но току преди да умреш.. ще се усмихнеш ли? Ще се зарадваш ли, че оставяш следа зад себе си, или си поредното парче пясък? И ти ли ще бъдеш забравен? Това ли е твоята съдба? Ще потънеш в забвението на времето, няма да се сетиш, че оставяш хора на този свят, няма да ти дойде на ум, че ти успя в тази си цел. Не, страх те е, че губиш себе си. И колкото и да ти е мъчно да си го признаеш, трябва. Но също колкото голямо трябва да е признанието, толкова трябва да е трезва оценката ти. В крайна сметка и ти си човек, и ти имаш страхове. Не се мъчи да ги преодолееш, не можеш. Тези неща не излизат от главата. Можеш да живееш с тях, можеш да живееш заради тях, можеш да се бориш за тях.... но можеш и да живееш ВЪПРЕКИ тях, можеш да ги пренебрегнеш, можеш да се отдадеш на каузата си като за последно.
Можеш да съжаляваш, че вълните няма да пропуснат и теб. Но освен това можеш и да се радваш - ти получи шанса да бъдеш песъчинка.
Така сме и ние, хората. Малко по малко измиваме собствения си труд, докато накрая вълните не ни отнесат по начина, по който го правят с пясъка. Виждаме хоризонта, виждаме морето... о, колко е красиво! .. но забелязахме ли как отнема пясъка от брега и после го изплюва обратно?
Защо такива песъчинки, каквито сме ние, хората, се опитват да са повече от другите? Искаме да станем нещо повече? Да бъдем камъчета - по-внушителни, по-забележителни, изпъкващи и прочие? Но нима камъчетата не ги отнасят вълните наравно с пясъка? Или пък не - по-скоро се съпротивляват, докато не бъдат отнесени... бавно, но сигурно към дъното. Защо го има страха от ада? Не е ли това страх от комфорта, страх от това, че всеки ще плати цената на живота си? Не се противиш, защото не искаш промяна. Усещаш как земята под теб се хлъзга, не смееш да се засилиш, защото можеш да паднеш. Така ще си останеш залитащия човек, човекът, който ще бъде плах за всичко. Ти ще живееш, символично... животът няма да е част от теб. Ти ще успееш - браво. Радвам се за теб. Но току преди да умреш.. ще се усмихнеш ли? Ще се зарадваш ли, че оставяш следа зад себе си, или си поредното парче пясък? И ти ли ще бъдеш забравен? Това ли е твоята съдба? Ще потънеш в забвението на времето, няма да се сетиш, че оставяш хора на този свят, няма да ти дойде на ум, че ти успя в тази си цел. Не, страх те е, че губиш себе си. И колкото и да ти е мъчно да си го признаеш, трябва. Но също колкото голямо трябва да е признанието, толкова трябва да е трезва оценката ти. В крайна сметка и ти си човек, и ти имаш страхове. Не се мъчи да ги преодолееш, не можеш. Тези неща не излизат от главата. Можеш да живееш с тях, можеш да живееш заради тях, можеш да се бориш за тях.... но можеш и да живееш ВЪПРЕКИ тях, можеш да ги пренебрегнеш, можеш да се отдадеш на каузата си като за последно.
Можеш да съжаляваш, че вълните няма да пропуснат и теб. Но освен това можеш и да се радваш - ти получи шанса да бъдеш песъчинка.
събота, 12 януари 2013 г.
Face the Truth
Посрещни истината! Това гласи заглавието. Колко банално, но колко точно, нали? Свят на duckFACE-ове, на FACEbook, а къде отиде FACE 2 FACЕ-а?
Живеем в позьорски времена. Добрата дума бива изместена от чата, очите от видеокамерата, а погледа - от снимките. И защо е всичкото това? За едното забелязване. Да види света кой си ти, че милиардите души станаха твърде много и ме е страх да кажа точно число, да не би утре произведението ми да излезе от актуалност. Интересно ми е само едно - защо след като другите правят нещо, а ти последваш примера им, си мислиш, че показваш оригиналност? Ти си марионетка на собственото си его. Нарцисизмът в теб е толкова голям, че те е страх да си го признаеш, защото ще се отвратиш от себе си. И пак ще задам любимия си въпрос - защо? Толкова ли ти е гадно да приемеш собствената си същност? Не можеш ли веднъж да промениш курса си и вместо да продължаваш в грешната посока, да обърнеш просто? Или пък е хубаво да се перчиш, за да получиш признание във FACEbook-a и твоите дружки да ти видят FACE-a? Или пък заради хилядите си приятели, които дори и не познаваш, но пък цениш факта, че получаваш 500 like-a на снимка? Трудно се преглъща това, нали?
Страх те е да кажеш на най-добрите си приятели истината в очите, мислиш си, че като ги подкрепяш постоянно или ги хвалиш за несъществуващи качества, че ще ти повярват на лицемерието. Мислиш си, че другите са достатъчно глупави, за да не усетят какво им мислиш. Искаш да продължаваш да живееш в една заблуда? Честито, продължавай! Само гледай да не стане самозаблуда - истината наяве ще излезе винаги, но въпросът е дали ще я приемеш, или ще я пречупваш, защото животът те е пречупил или по-скоро ти се пречупи, мислейки си, че ще пречупиш него? Да не би твоят свят да се счупи?
Много разруха, много нещо, въх... но нима истината не е такава? Нима можеш да построиш права сграда върху криви греди? Не вярвам. Интересно е да се спомене, че колкото и да градиш една крива сграда, тя все някога пада. И колкото по-голяма е височината - по-силен е ударът.
Затова и няма да публикуваш нещо лошо във FACE-a. Страх те е да не паднеш. Затова и ще позираш в магазина, пред обектива, в тоалетната, пред огледалото, в мола, навсякъде.
Влез в роля отново, сложи маската си, скрий отвращението си, скрий мъката си, скрий всичко, което имаш. Покажи се в добра светлина. Накарай другите да мислят, че се срещат със самия Бог, че грешки в теб не съществуват и самият Идеал е част от теб. Направи така, че да ти завиждат....а сега погледни отново - човекът в огледалото ти ли си?
Живеем в позьорски времена. Добрата дума бива изместена от чата, очите от видеокамерата, а погледа - от снимките. И защо е всичкото това? За едното забелязване. Да види света кой си ти, че милиардите души станаха твърде много и ме е страх да кажа точно число, да не би утре произведението ми да излезе от актуалност. Интересно ми е само едно - защо след като другите правят нещо, а ти последваш примера им, си мислиш, че показваш оригиналност? Ти си марионетка на собственото си его. Нарцисизмът в теб е толкова голям, че те е страх да си го признаеш, защото ще се отвратиш от себе си. И пак ще задам любимия си въпрос - защо? Толкова ли ти е гадно да приемеш собствената си същност? Не можеш ли веднъж да промениш курса си и вместо да продължаваш в грешната посока, да обърнеш просто? Или пък е хубаво да се перчиш, за да получиш признание във FACEbook-a и твоите дружки да ти видят FACE-a? Или пък заради хилядите си приятели, които дори и не познаваш, но пък цениш факта, че получаваш 500 like-a на снимка? Трудно се преглъща това, нали?
Страх те е да кажеш на най-добрите си приятели истината в очите, мислиш си, че като ги подкрепяш постоянно или ги хвалиш за несъществуващи качества, че ще ти повярват на лицемерието. Мислиш си, че другите са достатъчно глупави, за да не усетят какво им мислиш. Искаш да продължаваш да живееш в една заблуда? Честито, продължавай! Само гледай да не стане самозаблуда - истината наяве ще излезе винаги, но въпросът е дали ще я приемеш, или ще я пречупваш, защото животът те е пречупил или по-скоро ти се пречупи, мислейки си, че ще пречупиш него? Да не би твоят свят да се счупи?
Много разруха, много нещо, въх... но нима истината не е такава? Нима можеш да построиш права сграда върху криви греди? Не вярвам. Интересно е да се спомене, че колкото и да градиш една крива сграда, тя все някога пада. И колкото по-голяма е височината - по-силен е ударът.
Затова и няма да публикуваш нещо лошо във FACE-a. Страх те е да не паднеш. Затова и ще позираш в магазина, пред обектива, в тоалетната, пред огледалото, в мола, навсякъде.
Влез в роля отново, сложи маската си, скрий отвращението си, скрий мъката си, скрий всичко, което имаш. Покажи се в добра светлина. Накарай другите да мислят, че се срещат със самия Бог, че грешки в теб не съществуват и самият Идеал е част от теб. Направи така, че да ти завиждат....а сега погледни отново - човекът в огледалото ти ли си?
За снега, чистотата и един кух патриотизъм
Вали сняг... или валеше сняг, значение няма. Важното е, че навън е бяло, а това е цветът на чистотата. Може би единствения момент, когато горе-долу усещаме и някакво вътрешно пречистване.
Хората днешно време се превърнаха като сезоните. Няма ги тези преливания на характера, тези редовни смени. Има или твърде топло, или твърде студено - в случая "или си с мен, или си против мен". Няма как да го казвам с чувство, различно от болка. Едва ли ще се намерят няколко оптимисти, които да оспорят този факт. Самият аз претендирам да бъда такъв, но с времето все по-малко и по-малко успявам да съхраня онази сляпа вяра в доброто, в която ни учат филмите за деца и за моряци. Къде е решението? За съжаление, малцина останаха тези, които все пак се опитват да го открият вътре, а не навън. Българите се превърнахме в нихилистични същества, които водят едно безцелно съществуване. Мнозина ще кажат - "аз не съм такъв, аз съм различен, това, че ти си такъв, е твой проблем, не мой". Това е още един довод, който бих изтъкнал. Забравяме откъде сме тръгнали и къде искаме да стигнем. Не се сещаме да подкрепим собствената си вяра, която ни е пазила като народ пет века, забравяме езика, който е носил посланието на болнавия монах Паисий. Срамуваме се да влезем в църква или да заявим смело, че България е съществувала преди 681г. Страх ни е да покажем зъбите си, да се опълчим на системата и да покажем кои сме ние. За нас чужднеците са по-умни, по-добри, по-съвестни. Те са хората, от които трябва да се учим, те са примера, който трябва да следваме. Всяко отклонение е строго забранено. Защо? С какво те са повече от нас?
И въпреки че мислим чужденците за повече от нас, не работим по въпроса, за да ги "настигнем". Какво правим? Защо плюем разни депутати, цигани, евреи, банки, фирми, шефове и тем подобни за собствените си грешки вместо да се развиваме? Не можем ли да сграбчим съдбата в собствените си ръце и да не я оставим на самотек? Толкова ли е трудно да повярваме, че сме специални и мисията ни не е да бъдем кухи като американци, грозни като англичани, дебели като германци, пияни като руснаци и алчни като евреи?
Животът е толкова лесен, стига да го заживееш по своему. Не ти е нужно кой знае какво. Необходимо ти е само да се сблъскаш с него, да дръзнеш да се изправиш срещу страховете си, да покажеш гордост. Прави това, което ти можеш. Не слушай политици, форумни звезди, астролози, вестникари, врачки и подобни знайни и незнайни индивиди. Не оставяй съдбата си в чужди ръце. Не превръщай себе си в двусезонна личност, след като имаш възможността да съчетаеш всичките четири в теб.
Вече усети ли снега? А неговата чистота? А помисли ли си колко е студено навън?
....
ако отговорът на последния въпрос е "Да"....
започни отначало.
Хората днешно време се превърнаха като сезоните. Няма ги тези преливания на характера, тези редовни смени. Има или твърде топло, или твърде студено - в случая "или си с мен, или си против мен". Няма как да го казвам с чувство, различно от болка. Едва ли ще се намерят няколко оптимисти, които да оспорят този факт. Самият аз претендирам да бъда такъв, но с времето все по-малко и по-малко успявам да съхраня онази сляпа вяра в доброто, в която ни учат филмите за деца и за моряци. Къде е решението? За съжаление, малцина останаха тези, които все пак се опитват да го открият вътре, а не навън. Българите се превърнахме в нихилистични същества, които водят едно безцелно съществуване. Мнозина ще кажат - "аз не съм такъв, аз съм различен, това, че ти си такъв, е твой проблем, не мой". Това е още един довод, който бих изтъкнал. Забравяме откъде сме тръгнали и къде искаме да стигнем. Не се сещаме да подкрепим собствената си вяра, която ни е пазила като народ пет века, забравяме езика, който е носил посланието на болнавия монах Паисий. Срамуваме се да влезем в църква или да заявим смело, че България е съществувала преди 681г. Страх ни е да покажем зъбите си, да се опълчим на системата и да покажем кои сме ние. За нас чужднеците са по-умни, по-добри, по-съвестни. Те са хората, от които трябва да се учим, те са примера, който трябва да следваме. Всяко отклонение е строго забранено. Защо? С какво те са повече от нас?
И въпреки че мислим чужденците за повече от нас, не работим по въпроса, за да ги "настигнем". Какво правим? Защо плюем разни депутати, цигани, евреи, банки, фирми, шефове и тем подобни за собствените си грешки вместо да се развиваме? Не можем ли да сграбчим съдбата в собствените си ръце и да не я оставим на самотек? Толкова ли е трудно да повярваме, че сме специални и мисията ни не е да бъдем кухи като американци, грозни като англичани, дебели като германци, пияни като руснаци и алчни като евреи?
Животът е толкова лесен, стига да го заживееш по своему. Не ти е нужно кой знае какво. Необходимо ти е само да се сблъскаш с него, да дръзнеш да се изправиш срещу страховете си, да покажеш гордост. Прави това, което ти можеш. Не слушай политици, форумни звезди, астролози, вестникари, врачки и подобни знайни и незнайни индивиди. Не оставяй съдбата си в чужди ръце. Не превръщай себе си в двусезонна личност, след като имаш възможността да съчетаеш всичките четири в теб.
Вече усети ли снега? А неговата чистота? А помисли ли си колко е студено навън?
....
ако отговорът на последния въпрос е "Да"....
започни отначало.
Абонамент за:
Публикации (Atom)