Беше утро. Мъгла се спускаше над града. Тъмнината като в було бе обвила улиците, а светлината от лампите сякаш ритуално бе размивана, погълната от природната завеса. Нещо коварно в звуците на чайките издаваше отрано за деня. Нещо щеше да се случи. Котките спяха, техният нощен живот бе погълнат от студа и влагата, които се впиваха във всяка част от тялото на което и да е живо същество. Тук-там се появяваше кола, която да даде признак на живот. Дори нощните птици бяха се предали - книгите стояха безпомощно захвърлени в ъгъла, чашите от уиски съхнеха безжизнено край ръката на господарите си. Не просто липсваше живот, липсваше материя.
Дойде денят. Същият като предишния, същият като последващия. Изпълнен със събития, драми, нови хора, стари хора, новородени, умрели, гробища, катастрофи, погребения, сватби, пиршества. Светофарите се сменят, хората се появяват, заминават. Нищо ново, отново същият обичаен ден, който щеше да погълне мисълта на хората, тяхното съзнание щеше да остарее с още 24 часа, в които нямаше да се случи нищо ново.
Само двама музиканти свиреха. Жилите им измръзваха, а в шапките си те бяха събрали само за насъщния. Дори и за това не знам. Може би щяха да преживеят, може би щяха да се напият отново, да запалят цигара с наслада и да запеят отново. Може би храната за тях бе това, което правят...а не това, което слагат в устата си. Може би техният живот не се крепеше върху чуждата милост, а върху това да покажат изкуството си на всеки. За тях левът не беше нито лъв, нито хляб, нито нищо. Просто едно признание за труда, за усилията. И свиреха тези музиканти през деня. През нощта и утрото никой не ги знаеше, никой не ги виждаше. Тях ги нямаше. Но къде са? Кои са? О, това е тайна. Никой не знае кои са те. Те са Музикантите. Те са героите на утрото, те събуждат хората с песните си, те пият кафето си на улицата, за да покажат, че именно там започва животът. Никой не ги знае откъде са дошли, с какво се препитават. О, не, те бяха оръфани. Ще кажеш, че не артисти, ами клошари са избрани. Сякаш те се мъчеха с живота, умираха. Изпокъсаните им дрехи подсказваха, че съществуването им беше под въпрос. И то беше. Оглозгани, изнемощели, пияни, отново в своята балада, те свиреха неуморно, прибираха се, свиреха, припадаха, повръщаха, пребиваха се, сбиваха се, продължаваха да пият, заспиваха и на сутринта ставаха отново - рошави, нечисти, талантливи. С бутилка ром и китара под ръка, те отново поемаха по своя път. Към Небитието. Улицата. Там, където погледите им срещаха героите на деня. Там където те създаваха Нещо. Какво създаваха, не знам. Не знам дали и съзнаваха това, което правят.
Един ден нямаше да се събудят. Здравето на Музикантите се влошаваше с всеки изминал ден. Но те не се интересуваха от болестите. Те не се интересуваха от вредните си навици, не се интересуваха от пороците си. Те имаха мисия - и я следваха неуморно.
И ето, нощта дойде. Влезе в съзнанието им. Празни бутилки бяха наредени в ъгъла, нови такива заемаха тяхното място на масата, намачканите цигари бавно гаснеха, огънят от запалките слабо припалваше душите на творците. След поредния ден на улицата, след поредното изпитание за измършавелите им тела, Музикантите заспаха. Изпокъсана автобиография на Кърт Кобейн стоеше в ъгъла до прашасалата ракла. Чашите от уиски съхнеха безжизнено край ръката на господарите си. Не просто липсваше живот, липсваше материя.
И утрото щеше да дойде. Влагата щеше да се впие в измършавелите тела на Музикантите. Те щяха да поемат по своя път отново. Нещо щеше да се случи.
