Прозрение

Когато влезе прах в очите ти, човече
време не губи, а го избърши
че инак мож да не погледнеш вече
живейки в свят на мръсни лъжи

Слепотата дар е, казал някой си поет
кой, прятелю излъга те така
да, живееш, но клет си, друже, клет
аз тъй не мога, предпочитам да умра

Искам да съзерцавам неща омайни
за тях живея на този свят
защо са ми спомените трайни
като куплет на песен навече изпят

Избърши праха, свести се
време е за теб да прогледнеш пак
сънят реалност е, събуди се
в далечината задава се и твоят влак.


P.S. Първо сериозно стихотворение от моя страна

P.S.2 Не съдете за правописни грешки, в поезията е позволено да се променят думи и да се изпускат запетайки, за да се запази ритъмът.

Случайни мисли vol.1

#Къде е светът...
Мисля доста върху този въпрос. Също така и споря. Оспорвам различни теории, които изглеждат абсурдни. Говоря и простотии - навярно повече от колкото се налага. И всяка една от моите безсмислици ме кара всъщност да се замисля. Защо? Може би отвъд самата дума се крие нещо друго? Или просто самата дума е ключът, който търсим? Това не мога да си го обясня.
Чудя се обаче - къде е светът? С всичките му "различни" хора? С всичките му "еднакви" хора - аз лично не ги различавам. Може би притръпнах към "уникалните", защото просто ми изглеждат смешно парадиращи, че са такива. Някои даже успяха да се нарекат аутсайдери и да се опитат да измъкнат ползи от това. Какво ли не прави човек, за да го забележат. Странно, нали?
Къде е светът? Не го виждам. Виждам една загиваща цивилизация. Виждам как без дори да подозира, всеки един от нас унищожава. Систематично светът отива към дупката - пропаст, от която едва ли ще излезе.

#Защо
"Ах, народе мой", биха казали народните писатели и поети.  Патриоти. А къде останахме ние? Изгубихме се нейде из пътя? Натирихме се при другите, за да не сме сами и да има кой да ни пази. Предадохме се взаимно, а вината... тя никога не е в нас. Оправдания с 500-годишно робство, оправдания с политици, оправдания със Соца. Умряха комунистическите кучета, Българийо, умряха. Останаха овцете на Прехода. Овце, чийто пастир се сменя редовно. Овце, които не обичат пастира, но още по-малко обичат гегата. Българийо, къде отидоха твоите борци? Къде останаха тези, които дават кръвта си за родното? Защо проклина така гадно всичките си велики хора? Защо позволи на разлигавената малоумна сган да се гаври с теб? Защо позволи на негодниците да се нарекат "революционери", а нарече своите герои на времето "хулигани", "идиоти", прати ги по затворите, прати им мутрите, прати им полицията, прати им хомота? Защо трябва героите ти да получават своята награда след смъртта си, защо трябва да изгорят, за да светят? Защо изгоряхме? Защо се запалихме? Духовно и физически? Защо..... защо?

#Филм
Здравей, филмова звезда. Не ме интересува какъв е твоят пол, нито каква е твоята възраст, нито нищо. Аз не съм продуцент. Ти искаш слава, нали? И я получаваш - ех, каква фалшива слава. Вярваш си, докато не ти разбият илюзията.
Вярваш си, защото ти участваш в един филм - филм, в който ти си главна роля. Живееш филма, изживяваш го, очакваш щастливия край, докато не осъзнаеш, че такъв няма - че твоята продукция ще се превърне в сериал с тъжен край, че животът ти ще приключи, а ти няма да си догледаш филма, защото.... ти си част от него. Реалността ти се преплете - опита се да играеш в един жанр, излезе друг, защото животът те изненада - той не е кино лента, колкото и да ти е тъжно. Някои ще успеят да видят момента "The End", други ще бъдат част от "End"-a. Наричат го съдба, Божия воля, карма. Аз го наричам последователност. Ще се случат събития, някои ще бъдат готови за тях, трети няма да ги преглътнат. А къде отидоха вторите? Те режисират живота на другите. Колко е жалко да си актьор в собствения си филм - да играеш роля, в която ти ще си в кадъра, да правиш изкуство, да твориш, да създаваш нещо уникално... и да знаеш, че сценария на твоя собствен шибан филм... е написан от човека извън обектива.

Мъглата

Не виждам нищо. Мъгливо е. Трудно е да се ориентираш. Това е достатъчен повод за настъпване на объркване и паника. И защо? Защото не можеш да прозреш това, което е пред теб? Ами ако отвъд незримото се появи нещо страхотно? Или предпочиташ сигурността? Ще умреш, това е сигурно. Сърцето ти ще спре да бие, ще кажеш последните си думи, ще ги прошепнеш. Всички ще скърбят за теб завинаги. Много романтично, още по-неистинно и безбожно смешно. Ще пукнеш като куче, без значение как. Повечето хора ще скърбят седмица, другите им е през нецензурните места за теб, третите се радват, четвъртите чакат полза от това, че си умрял. Това не го прозря, нали? Е, знаеш, че ще умреш, не знаеш как. То и затова мразиш смъртта. Ако пък знаеше кога точно ще починеш, навярно щеше да си още по-наплашен.
Мъглата е една тайна. Когато вървиш напред, ти разкриваш полека-лека една завеса, виждаш нещо ново, нещо различно. Нямаш време да го запечаташ в съзнанието си, защото идват следващите детайли, а миналото остава зад гърба ти - някъде из нищото. Изплъзва ти се, но знаеш, че трябва да си нащрек постоянно, за да не изпуснеш момент. Това е животът. Ето тази мъгла. Не знаеш какво следва, знаеш как се е стигнало дотук, потегляш към нова дестинация. И така докато времето ти не свърши.
Мъглата ще изчезне рано или късно, пак ще се появи слънцето. Ти ще се радваш, защото виждаш сигурното. Тази красива завеса ще се вдигне и няма да можеш да се ядосваш на нейното присъствие. Тя е символ на мъка, на неяснота, на....

Всъщност, защо трябва да е метафора на нещо? Защо просто не си остане мъгла? А защо просто не почнеш да гледаш нея, вместо да се опитваш да видиш през нея?