Не виждам нищо. Мъгливо е. Трудно е да се ориентираш. Това е достатъчен повод за настъпване на объркване и паника. И защо? Защото не можеш да прозреш това, което е пред теб? Ами ако отвъд незримото се появи нещо страхотно? Или предпочиташ сигурността? Ще умреш, това е сигурно. Сърцето ти ще спре да бие, ще кажеш последните си думи, ще ги прошепнеш. Всички ще скърбят за теб завинаги. Много романтично, още по-неистинно и безбожно смешно. Ще пукнеш като куче, без значение как. Повечето хора ще скърбят седмица, другите им е през нецензурните места за теб, третите се радват, четвъртите чакат полза от това, че си умрял. Това не го прозря, нали? Е, знаеш, че ще умреш, не знаеш как. То и затова мразиш смъртта. Ако пък знаеше кога точно ще починеш, навярно щеше да си още по-наплашен.
Мъглата е една тайна. Когато вървиш напред, ти разкриваш полека-лека една завеса, виждаш нещо ново, нещо различно. Нямаш време да го запечаташ в съзнанието си, защото идват следващите детайли, а миналото остава зад гърба ти - някъде из нищото. Изплъзва ти се, но знаеш, че трябва да си нащрек постоянно, за да не изпуснеш момент. Това е животът. Ето тази мъгла. Не знаеш какво следва, знаеш как се е стигнало дотук, потегляш към нова дестинация. И така докато времето ти не свърши.
Мъглата ще изчезне рано или късно, пак ще се появи слънцето. Ти ще се радваш, защото виждаш сигурното. Тази красива завеса ще се вдигне и няма да можеш да се ядосваш на нейното присъствие. Тя е символ на мъка, на неяснота, на....
Всъщност, защо трябва да е метафора на нещо? Защо просто не си остане мъгла? А защо просто не почнеш да гледаш нея, вместо да се опитваш да видиш през нея?
Няма коментари:
Публикуване на коментар