Купи си щастие (коледен шопинг)

Ето ни в навечерието на коледно-новогодишния празничен цикъл. За пореден път ще изпразним джобовете, ще напълним масите, чашите,  мястото под елхите и ще гледаме "Сам вкъщи", докато не запомним бръчките по лицето на бандита Марв.

Честно казано, не съм най-големият ентусиаст по това време на годината. И има защо. Винаги съм се чудел какъв е истинският смисъл на Рождество Христово. Събиране на трапезата с близките, споделяне на празнични емоции, сплотяване на семейството, повдигане на духа и "тласък" към новата година?  За това мечтаем всички, това си го казваме всеки ден, гледаме го на постове във фейсбук, в разните групи и форуми, гледаме го на късметчетата към кафето, рекламите по телевизията и интернет. В общи линии - навсякъде се говори за емоционалния момент.

Да, ама не.
В днешно време подготовката за Коледа се превръща в бреме за джоба. Цялата рекламна мощ се излива върху хората ежеминутно, впрягат се всички налични ресурси, а конкуренцията е жестока. Заплатите се харчат за ден-два, опаковат се подаръци, слагат се софри. В този период на годината пестенето те принизява в очите на хората, а отказът да се купи поредната скъпа и ненужна джаджа в панделка автоматично те превръща в безчувствено животно, духовно осиротял типаж.

Аз за себе си винаги съм мислел, че да дариш любимите си хора с присъствие и настроение е многократно по-важно от това да им подариш нещо. Най-малкото -Коледа е веднъж годишно, а картата ми е достъпна през 365-те календарни дни.

И все пак не искам да изглеждам като човек, който "хейт"-ва (ах, каква модерна фразичка) празниците и тези, които живеят за тях. Напротив, и аз им се радвам, но през сърцето, не през джоба.

Искам да пожелая на всички вас весело изкарване на празниците, създайте си настроение, забавлявайте се, пийте греяно вино, обичайте се и бъдете щастливи.
Потърсете щастието в себе си и в ближния - не търсете начин да го купите.

Едно лятно такова

Беше топъл ден. Горещ. Абе, да си го кажем, непоносим като плакат на Фики Стораро на трансформатор.
Август. Хората се къпят на морето, кипи живот. Палят се цигарета, пият се литри ракия, а леля ти Гинчи пече пипер на терасата за пореден път това лято. Мамка му, май ще изнася производството в Русия. Не може да се трае, братче!

Затова реших да отида на почивка. Мисля на палатки - само дето забравих, че вече е забранено. Проклинам министърката на туризма, задето съсипа живота ми. Но бях решен - отивам на почивка. Събрахме багажа с приятелите - аз, доктора, испанците, още няколко човека и една жена. След запоя на миналата вечер главата ми тежеше като куфара на Гълъбин Боевски. Успях да се излюпя с 300 зора, спартански да изпия чаша кафе, което не след дълго взе своето - коремът ми се превърна в Сирия, а алкохолните изпарения можеха да убият поне 2 кошера с пчели.
Вече бях готов, отидох пред вратата на моя приятел, който, за мое щастие, живееше точно до нас, звъннах и...всичко беше готово - никой не вдигна. Естествено, кой да вдигне - испанските фурии се чувстваха във вихъра си - високите цени в България ги разубедиха от борбата с алкохола и ранното ставане беше като битката със Зика в Бразилия - изгубена кауза.

И така - всичко мина идеално. Правихме, каквото правихме, цял ден обикаляхме. И по стар български обичай, решихме да завършим деня подобаващо - на кръчма в Созопол. Е, там обиколихме доста, кебапчета по 23.99 парчето, риба тон от консерва за 50 марки и прочие.
Но намерихме и евтино място - кебапче на народни цени! Веднага седнахме - нямаше много празни маси, не повече от 10. Заведението имаше общо 12.

Толкова любезен сервитьор не бях виждал - връщаше се от концерт на Преслава, с тениска на Филип Плейн, оскубани вежди и уморени ноздри. Поръчката от 3 основни ястия, 2 безалкохолни и 2 аператива като че ли измори ръцете на предрусалия интелектуалец, който не сварваше на бясното записване и подпитваше кюфтетата с гарнитура или с ракия да се поднесат. Всъщност бяха кебапчета, но донесе пържени кюфтета.
"Война и мир" от Достоевски за този младеж бяха като куплет от песен на Гери-Никол в сравнение със сложните записки в тефтера, листът от който в последствие се превърна в сметка. Разбира се, аз благодаря на баща си, задето ме записа на египтология като малък и успях без проблем да разчета йероглифите, които сякаш излизаха от перото на втория братовчед на фараона Рамзес. На заден фон пък се чуваше телевизор от втората употреба, на който по телевизия Планета се пееше за друг фараон в промеждутъка от реклами на Доктор Енчев (уголеми си циците днес и ще ти уголемим пишката безплатно), както и информация от последното участие на Сашо Роман в Дюселдорф.

Но Варна си е Варна - както казват, у дома си е най-хубаво. Залипсва ми централна градска поща през нощта, когато Ася (през деня Асен) се усмихваше сладко през мустак и се хвалеше, че е вдигнала 140 от лежанка в кварталния фитнес.

От този случай се минаха няколко седмици, животът не се е променил особено - Фикрет отново ще пее в морската столица, ще се леят циганска пот и стероиди (да ме прощава Хелзинския комитет), леля Гинчи спря да пече пипер - в момента осолява киселите краставички, гларусите спряха да ядат риба и минаха на дюнери, а лятото си е все така горещо - дали от времето, или от газовете от трабанта на комшията дядо Щерю, още не знам.


P.S. Бог да прости сър Стенли Ройс - габровският Дон Жуан предаде Богу дух преди няколко дни. Бойко Борисов загуби най-верния си фен.

В името на салатения боб и светия дух - амин!

Модерен поет

"Аз и ти
в призрачната нощ
превръщаме се в сянка
на сърцата си
един подир друг
един до друг
едно."

23 секунди.
Толкова ми беше времето, нужно, за да създам тази Творба.

Не че имам нещо против това да пиша в стил хайку, напротив, доста е интересно. Въпросът е, че понякога... на почит е Висшата мисъл. Нещо "прозиращо", "прерязващо", "отвъд материята". Поне на такива си ми мязат модерните поети, мъчейки се да докарат истинското хайку или по-скоро да покажат високо ай-кю. Драпат жално по вратата на изкуството, крещят, питат дали има някой, който да им отвори, а в ръката си държат подарък за домакина - балон. Всъщност те са склонни да му дадат дори по-малко от този балон - въздуха от този балон. И приятелите им се възхищават - "леле, колко яко", "кеф".
Впрочем, аз винаги съм мразел, когато всички ми харесват конкретно произведение - значи е поредната сапунка, която търка по повърхността и не прочиства "душевната кир".

Истината е, че да си поет не е лесна задача. Не е в това да направиш "космическо изкуство". Да си поет означава с малко да кажеш много, а не нищо. Поети има много, време няма да имам, за да ги изброя. За мен обаче модерният поет остава този, който говори за вчера, а предсказва утре, който казва "аз", а вътре в него не е авторовата идея - там си ти. Поет, чиято дума реже като скалпел представите ти за света, премахва излишъка и ти трансплантира нов Усет за битие, нов стимул, заразява те с идеи, изпълва те с мечти, събаря те ниско на земята, за да ти каже да литнеш отново.
Никола Йонков Вапцаров /оставете матурите настрана/- ето го, един Поет. В един жизнен цикъл, изпълнен със страдание, оставя на този свят едно малко сборниче - а в него, целия свят.

Модерен поет. Вечен поет.
Пробужда духа
Разбива ума
Убива живота, възкресява смъртта
Говори глупости
И ти му вярваш
Това е Глупак
Не бъди и ти такъв.

Бананова кора

Ох, отдавна не съм публикувал тук. Все не остава време, все се каня да затварям блога, тъй като материално-физическата му стойност клони към нула. Но не се гаси  туй, що не гасне. (дядо Вазов).

Мисля да нахвърля малко мисли и да си легна. В същия онзи стил, такъв, грубоват по-скоро, ама с някаква пародия на стойност.

Последната книга, която попадна под пръстите ми, ми отвори очите за много неща. Биографии на толкова много хора на едно място, с техните речи и велики истории. Истории, за които всички мечтаят. Помия, която е изливана върху обществото с години, даже векове, помия, която не би била измита от срамната човешка история, за която дори жертвата на Божия син не бе достатъчна. Разлиствах страница по страница, опитвайки се да разбера къде бъркам.

Не знам. Не знам. Иска ми се да изкрещя с висок глас "НЕЩАСТНИЦИ" за всички големи идеолози, за всички помийни създания, които повличат масите към някаква идея, утопична бездна на човешкото щастие, която се превръща в поредната бананова кора, която подхлъзва невинния страдалец. Покварени личности с голямо его и власт, въпиющ стремеж към доминация, който премазва хора, общества, народи, континенти.

Демократи, комунисти, хора на реда, хора на перото, хора на идеята, хора на простотията. Хора, които пробутват евтина идея на много скъпа цена, рекламират продукт, досущ както дизайнерските дънки - с потта и кръвта на невинни хора те дават значима стойност на кухи стоки, идеи, мисли. Манипулират съзнанията, унищожават човешката личност, изграждат бариери, стени.

И ето ни тук - подхлъзнати от бананови кори, лишени от съпротивителна сила, неподвижни, статични, клекнали, чакащи помощ от онези, които ще ни подадат ръка след като са хвърлили още една кора. Ще лежим, ще се въргаляме в калта на съвремието, ще крещим свобода и не ще се отървем от говната, в които сме се затлачили.

В моите писания няма идея, няма и идеали - това е, защото не желая да има. Искам да е откровено, искрено събеседване с тебе, читателю.
А болезнената истина е една - без бананови кори, без подхлъзвания...животът няма смисъл.

Послепис:
Всяка история си има поука, аз няма да направя изключение - не си размърдвайте пръстите върху клавиатурата, когато ви се спи.