Съобщението, което не искаме да чуем

Съдбата на модерния човек е да бъде част от нещо ново, част от промяна. Всяко ново поколение носи ново послание, ново съобщение, но нашето може да бъде първото, което няма да бъде чуто.
С годините човекът се превърна в една машина, която консумира, захранва се с енергия. Не, тя не се бори за оцеляване, това е добре смазано устройство, което е готово за терор. Жертвеността за защита на своето се превърна в жертвеност за нападение на чуждото. Много режими паднаха в името на промяната, много хора платиха с животите си, за да видим новия свят. Много хора оставиха съобщението си на твърде висока цена. Съобщение, което и до днес чуваме. Съобщение, което съзнателно или не забравяме.
Всеки ден унищожаваме десетки видове организми от планетата, всеки ден милиони кубици дървесина биват отсечени, всеки ден замърсяваме средата си и режем клона, на който седим. Всичко това за пари. Поробихме се.... сложихме хомота си безропотно и правим всичко възможно да го държим, той е нашата гордост. Компютрите се превърнаха не само в част от живота, но и в негов заместител. Дори сега получавате чрез него това съобщение. Роботите бяха изобретени, за да ни помогнат... и да ни изхвърлят от системата. Вярваме на хора, вярваме на системи, вярваме на моделите за подражание, забравяме кои сме, спряхме да оставяме съобщението си за следващите. Оставихме се на момента. Момент, който рано или късно приключва. Момент, след който ще последва една дупка. В нея ще попаднат всички. Тази дупка обаче не е случайна, ние я дълбаем и продължаваме да го правим, търсейки нещо.  После падаме в нея и се опитваме да викнем, да дадем знак на другите, за да ни чуят, за да могат поне те да се спасят. Но пропастта става твърде голяма, разстоянието невъзможно за преодоляване, а самото съобщение навярно няма да достигне до ръба.
Но нищо не е толкова мрачно. Вече може да се замести всичко. Всякакви блага могат да бъдат осигурени, няма проблеми! Нещата са под контрол, докато видовете изчезват. И един ден ще останем само ние.... господарите. Господари на всичко и всички, господари... които няма да имат поданици.

За пясъка и вълната

Когато дойде силна вълна, тя прибира пясъка със себе си. Държи го, после го връща обратно, след това пак си го взема. И така до безкрай. Промени се случват, но това действие се повтаря.
Така сме и ние, хората. Малко по малко измиваме собствения си труд, докато накрая вълните не ни отнесат по начина, по който го правят с пясъка. Виждаме хоризонта, виждаме морето... о, колко е красиво! .. но забелязахме ли как отнема пясъка от брега и после го изплюва обратно?
Защо такива песъчинки, каквито сме ние, хората, се опитват да са повече от другите? Искаме да станем нещо повече? Да бъдем камъчета - по-внушителни, по-забележителни, изпъкващи и прочие? Но нима камъчетата не ги отнасят вълните наравно с пясъка? Или пък не - по-скоро се съпротивляват, докато не бъдат отнесени... бавно, но сигурно към дъното. Защо го има страха от ада? Не е ли това страх от комфорта, страх от това, че всеки ще плати цената на живота си? Не се противиш, защото не искаш промяна. Усещаш как земята под теб се хлъзга, не смееш да се засилиш, защото можеш да паднеш. Така ще си останеш залитащия човек, човекът, който ще бъде плах за всичко. Ти ще живееш, символично... животът няма да е част от теб. Ти ще успееш - браво. Радвам се за теб. Но току преди да умреш.. ще се усмихнеш ли? Ще се зарадваш ли, че оставяш следа зад себе си, или си поредното парче пясък? И ти ли ще бъдеш забравен? Това ли е твоята съдба? Ще потънеш в забвението на времето, няма да се сетиш, че оставяш хора на този свят, няма да ти дойде на ум, че ти успя в тази си цел. Не, страх те е, че губиш себе си. И колкото и да ти е мъчно да си го признаеш, трябва. Но също колкото голямо трябва да е признанието, толкова трябва да е трезва оценката ти. В крайна сметка и ти си човек, и ти имаш страхове. Не се мъчи да ги преодолееш, не можеш. Тези неща не излизат от главата. Можеш да живееш с тях, можеш да живееш заради тях, можеш да се бориш за тях.... но можеш и да живееш ВЪПРЕКИ тях, можеш да ги пренебрегнеш, можеш да се отдадеш на каузата си като за последно.
Можеш да съжаляваш, че вълните няма да пропуснат и теб. Но освен това можеш и да се радваш - ти получи шанса да бъдеш песъчинка.

Face the Truth

Посрещни истината! Това гласи заглавието. Колко банално, но колко точно, нали? Свят на duckFACE-ове, на FACEbook, а къде отиде FACE 2 FACЕ-а?
Живеем в позьорски времена. Добрата дума бива изместена от чата, очите от видеокамерата, а погледа - от снимките. И защо е всичкото това? За едното забелязване. Да види света кой си ти, че милиардите души станаха твърде много и ме е страх да кажа точно число, да не би утре произведението ми да излезе от актуалност. Интересно ми е само едно - защо след като другите правят нещо, а ти последваш примера им, си мислиш, че показваш оригиналност? Ти си марионетка на собственото си его. Нарцисизмът в теб е толкова голям, че те е страх да си го признаеш, защото ще се отвратиш от себе си. И пак ще задам любимия си въпрос - защо? Толкова ли ти е гадно да приемеш собствената си същност? Не можеш ли веднъж да промениш курса си и вместо да продължаваш в грешната посока, да обърнеш просто? Или пък е хубаво да се перчиш, за да получиш признание във FACEbook-a и твоите дружки да ти видят FACE-a? Или пък заради хилядите си приятели, които дори и не познаваш, но пък цениш факта, че получаваш 500 like-a на снимка? Трудно се преглъща това, нали?
Страх те е да кажеш на най-добрите си приятели истината в очите, мислиш си, че като ги подкрепяш постоянно или ги хвалиш за несъществуващи качества, че ще ти повярват на лицемерието. Мислиш си, че другите са достатъчно глупави, за да не усетят какво им мислиш. Искаш да продължаваш да живееш в една заблуда? Честито, продължавай! Само гледай да не стане самозаблуда - истината наяве ще излезе винаги,  но въпросът е дали ще я приемеш, или ще я пречупваш, защото животът те е пречупил или по-скоро ти се пречупи, мислейки си, че ще пречупиш него? Да не би твоят свят да се счупи?
Много разруха, много нещо, въх... но нима истината не е такава? Нима можеш да построиш права сграда върху криви греди? Не вярвам. Интересно е да се спомене, че колкото и да градиш една крива сграда, тя все някога пада. И колкото по-голяма е височината - по-силен е ударът.
Затова и няма да публикуваш нещо лошо във FACE-a. Страх те е да не паднеш. Затова и ще позираш в магазина, пред обектива, в тоалетната, пред огледалото, в мола, навсякъде.
Влез в роля отново, сложи маската си, скрий отвращението си, скрий мъката си, скрий всичко, което имаш. Покажи се в добра светлина. Накарай другите да мислят, че се срещат със самия Бог, че грешки в теб не съществуват и самият Идеал е част от теб. Направи така, че да ти завиждат....а сега погледни отново - човекът в огледалото ти ли си?

За снега, чистотата и един кух патриотизъм

Вали сняг... или валеше сняг, значение няма.  Важното е, че навън е бяло, а това е цветът на чистотата. Може би единствения момент, когато горе-долу усещаме и някакво вътрешно пречистване.
Хората днешно време се превърнаха като сезоните. Няма ги тези преливания на характера, тези редовни смени. Има или твърде топло, или твърде студено - в случая "или си с мен, или си против мен". Няма как да го казвам с чувство, различно от болка. Едва ли ще се намерят няколко оптимисти, които да оспорят този факт. Самият аз претендирам да бъда такъв, но с времето все по-малко и по-малко успявам да съхраня онази сляпа вяра в доброто, в която ни учат филмите за деца и за моряци. Къде е решението? За съжаление, малцина останаха тези, които все пак се опитват да го открият вътре, а не навън. Българите се превърнахме в нихилистични същества, които водят едно безцелно съществуване. Мнозина ще кажат - "аз не съм такъв, аз съм различен, това, че ти си такъв, е твой проблем, не мой". Това е още един довод, който бих изтъкнал. Забравяме откъде сме тръгнали и къде искаме да стигнем. Не се сещаме да подкрепим собствената си вяра, която ни е пазила като народ пет века, забравяме езика, който е носил посланието на болнавия монах Паисий. Срамуваме се да влезем в църква или да заявим смело, че България е съществувала преди 681г. Страх ни е да покажем зъбите си, да се опълчим на системата и да покажем кои сме ние. За нас чужднеците са по-умни, по-добри, по-съвестни. Те са хората, от които трябва да се учим, те са примера, който трябва да следваме. Всяко отклонение е строго забранено. Защо? С какво те са повече от нас?
И въпреки че мислим чужденците за повече от нас, не работим по въпроса, за да ги "настигнем". Какво правим? Защо плюем разни депутати, цигани, евреи, банки, фирми, шефове и тем подобни за собствените си грешки вместо да се развиваме? Не можем ли да сграбчим съдбата в собствените си ръце и да не я оставим на самотек? Толкова ли е трудно да повярваме, че сме специални и мисията ни не е да бъдем кухи като американци, грозни като англичани, дебели като германци, пияни като руснаци и алчни като евреи?
Животът е толкова лесен, стига да го заживееш по своему. Не ти е нужно кой знае какво. Необходимо ти е само да се сблъскаш с него, да дръзнеш да се изправиш срещу страховете си, да покажеш гордост. Прави това, което ти можеш. Не слушай политици, форумни звезди, астролози, вестникари, врачки и подобни знайни и незнайни индивиди.  Не оставяй съдбата си в чужди ръце. Не превръщай себе си в двусезонна личност, след като имаш възможността да съчетаеш всичките четири в теб.
Вече усети ли снега? А неговата чистота? А помисли ли си колко е студено навън?

....
ако отговорът на последния въпрос е "Да"....
започни отначало.