Събуждаш се, поемаш въздух. Обръщаш се. Светът е поел своя нов курс за деня. Приготвяш се да изградиш своето светло битие. Ровичаш в интернет, търсейки нова интрига. Може би ще си приготвиш кафе, или ще закъснееш в трафика. Отиваш на лов за пари, навярно търсейки щастие. И се прибираш без сили, психически и физически извън кондиция. Времето ще мине, ще изтече, а ти ще се бориш да си все по-напред и напред, докато накрая не спреш и тръгнеш в обратния ход - за Онзи свят.
Ако знаеш, че времето ти е преброено, така ли ще живееш? Ако знаеш, че един ден всичко ще свърши, без значение какво постигаш, това ли ще избереш? Ти ще умреш. Приеми го. Тялото, на което робуваш, ще те изостави, когато най-малко очакваш. Ще измъчиш себе си. Ще измъчиш и другите.
Ти си купчина кокали, кожа и органи. В най-скъпата кола, с най-скъпите дрехи, сред най-скъпите за теб хора. Не искаш да приемеш етикета, защото бруталността те кара да настръхнеш. Няма как да повярваш, разбира се. Не е защото не можеш, а защото не можеш да си позволиш да си го помислиш. Възпитали са те да търсиш успеха на всяка цена, да караш с рогата напред, а пък каквото стане. Издигнали са те на пиедестал - вкъщи, в социалните медии, в училище. И когато те свалят от него в най-неподходящия момент, боли. Когато загубиш състезание, се съсипваш. Когато ти кажат, че не ставаш - плачеш. Когато те отхвърлят, се затваряш в себе си. Приеми го. Никога няма да си най-отгоре на пирамидата, защото винаги ще се намери някой, който има нещо, което ти нямаш. Ще станеш експерт в работата си, но ще си слаб родител, ще направиш страхотно тяло, но ще загърбиш душата си. Ще спечелиш нещо и ще загубиш друго.
Затова обичай хората. Дарявай знание. Споделяй опит. Мечтай.
Мечтите са безплатни.
Както всяко безценно нещо.
Ти не си това, което учиш. Не си това, което работиш. Не си това, което говориш. Ти си това, което дадеш. Ти си това, което светът ще спечели от теб.
четвъртък, 2 ноември 2017 г.
сряда, 12 юли 2017 г.
В памет на..
Пари, пари, пари. Успехи, успехи, успехи.
Щастие.
Къде?
Да, определено. Превръщаш се в роб на живота, предаваш себе си, за да не предадеш другите. Правиш това, което не искаш, за да си това, което не си. Чуваш гласове. Много. Хиляди. А езика ти стои зад зъбите. Някъде там. Нехванал прах заради слюнката, която не усещаш как произвеждаш. Както и не усещаш как живота си - минава през теб, заминава.
А е толкова лесно да проумееш какво искаш. Да потопиш съзнанието си за миг във вътрешния си свят. Да бъдеш луд, да покажеш на света лицето, което не е виждано. Да отлепиш маската от името си. Да превърнеш живота си в нещо различно. Нещо истинско. Защото не е живот да си част от нещо, в което не принадлежиш. Да изживяваш чуждата мечта, да ставаш по-добър, да ставаш по-могъщ, да разгърнеш потенциала си...и да осъзнаеш, че той е някъде другаде. Мечтата ти ще живее завинаги в теб. Ще умреш с нея. И ще остане там. Някъде скътана на дъното на душата ти. Плачеща. Но ридаенето няма да спре сянката на слънцето да се отмести за последен път от грозния ковчег, който ще те измъкне от този свят. Ще заровиш още една мечта в гроба. Може би ти ще си човекът, който ще спаси човечеството от болестите, които само си създаде - човешките злини. От този памук, който с два водни знака се превърна в окова на собственика си. Окова го и го унищожи. Захвърли миналото му в мрака, завзе настоящето му и прихвана бъдещето му. А всичко е толкова реално, че чак не ти се вярва. И няма как да е иначе.
Но не ми се мисли за това. Писна ми да украсявам живота. Да му придавам "цвят", когато черното е черно, а бялото - бяло. Когато трябва да нарека "сивото" "червено". Когато трябва да убедя света, че всичко ще бъде наред, а аз самият дали съм, вече и аз не знам. Очакванията на всички хора до мен, обществото като модел за подражание. И в един момент осъзнавам грозната истина - унищожавайки себе си, създавам имиджа си. Имидж, да - холограма на моя свят. Виждам я тази холограма. Всички я виждат. Но я няма. Къде е? Кой предава това съобщение? Не знам.
На моменти просто усещам как душата ми се смачква. А тя е там. В мен. Тя е мен. И няма да се промени. Оставих я да гладува на сметището, за да храня егото си с най-изисканите деликатеси. Да му дам цялото си битие. Да му отделя цялото си време. Да си сверя часовника с другите, за да разбера, че моят мърда само напред. И никога няма да се синхронизира, защото в момента, в който го настроя, той ще е вече назад.
И това е тъжно.
Това е светът.
Това е моята истина за света.
Гнусна, грозна рецепта за щастие.
И работи ли?
Понякога.
От момента, в който стана, до момента, в който се събудя. Някъде между 2 и 3 сутринта. И когато си легна, заспива - заспива душата ми. С тази тиха и скромна усмивка на залък в устата на гладника. С премрежен поглед. С тъга на лицето. Очакваща следващата хапка.
И в замяна на това малко парченце духовна храна, откривам защо съм тук, защо съществувам.
Осъзнавам. Че аз съм Човек. Че когато ясновидката е казала на майка ми, че един Николай ще й дойде на гости, този гостенин ще остави нещо след себе си. И ще си замине, към своя дом. Някъде другаде, незнайно къде, след дълги години.
И когато дъждът измие сълзите на хората, когато слънцето огрее последния спомен от съществуването ми - нека пише "Тук ЖИВЯ ... " .
В памет на дядо ми
Неделчо Калоянов
Сбогом, началник!
Щастие.
Къде?
Да, определено. Превръщаш се в роб на живота, предаваш себе си, за да не предадеш другите. Правиш това, което не искаш, за да си това, което не си. Чуваш гласове. Много. Хиляди. А езика ти стои зад зъбите. Някъде там. Нехванал прах заради слюнката, която не усещаш как произвеждаш. Както и не усещаш как живота си - минава през теб, заминава.
А е толкова лесно да проумееш какво искаш. Да потопиш съзнанието си за миг във вътрешния си свят. Да бъдеш луд, да покажеш на света лицето, което не е виждано. Да отлепиш маската от името си. Да превърнеш живота си в нещо различно. Нещо истинско. Защото не е живот да си част от нещо, в което не принадлежиш. Да изживяваш чуждата мечта, да ставаш по-добър, да ставаш по-могъщ, да разгърнеш потенциала си...и да осъзнаеш, че той е някъде другаде. Мечтата ти ще живее завинаги в теб. Ще умреш с нея. И ще остане там. Някъде скътана на дъното на душата ти. Плачеща. Но ридаенето няма да спре сянката на слънцето да се отмести за последен път от грозния ковчег, който ще те измъкне от този свят. Ще заровиш още една мечта в гроба. Може би ти ще си човекът, който ще спаси човечеството от болестите, които само си създаде - човешките злини. От този памук, който с два водни знака се превърна в окова на собственика си. Окова го и го унищожи. Захвърли миналото му в мрака, завзе настоящето му и прихвана бъдещето му. А всичко е толкова реално, че чак не ти се вярва. И няма как да е иначе.
Но не ми се мисли за това. Писна ми да украсявам живота. Да му придавам "цвят", когато черното е черно, а бялото - бяло. Когато трябва да нарека "сивото" "червено". Когато трябва да убедя света, че всичко ще бъде наред, а аз самият дали съм, вече и аз не знам. Очакванията на всички хора до мен, обществото като модел за подражание. И в един момент осъзнавам грозната истина - унищожавайки себе си, създавам имиджа си. Имидж, да - холограма на моя свят. Виждам я тази холограма. Всички я виждат. Но я няма. Къде е? Кой предава това съобщение? Не знам.
На моменти просто усещам как душата ми се смачква. А тя е там. В мен. Тя е мен. И няма да се промени. Оставих я да гладува на сметището, за да храня егото си с най-изисканите деликатеси. Да му дам цялото си битие. Да му отделя цялото си време. Да си сверя часовника с другите, за да разбера, че моят мърда само напред. И никога няма да се синхронизира, защото в момента, в който го настроя, той ще е вече назад.
И това е тъжно.
Това е светът.
Това е моята истина за света.
Гнусна, грозна рецепта за щастие.
И работи ли?
Понякога.
От момента, в който стана, до момента, в който се събудя. Някъде между 2 и 3 сутринта. И когато си легна, заспива - заспива душата ми. С тази тиха и скромна усмивка на залък в устата на гладника. С премрежен поглед. С тъга на лицето. Очакваща следващата хапка.
И в замяна на това малко парченце духовна храна, откривам защо съм тук, защо съществувам.
Осъзнавам. Че аз съм Човек. Че когато ясновидката е казала на майка ми, че един Николай ще й дойде на гости, този гостенин ще остави нещо след себе си. И ще си замине, към своя дом. Някъде другаде, незнайно къде, след дълги години.
И когато дъждът измие сълзите на хората, когато слънцето огрее последния спомен от съществуването ми - нека пише "Тук ЖИВЯ ... " .
В памет на дядо ми
Неделчо Калоянов
Сбогом, началник!
сряда, 21 декември 2016 г.
Купи си щастие (коледен шопинг)
Ето ни в навечерието на коледно-новогодишния празничен цикъл. За пореден път ще изпразним джобовете, ще напълним масите, чашите, мястото под елхите и ще гледаме "Сам вкъщи", докато не запомним бръчките по лицето на бандита Марв.
Честно казано, не съм най-големият ентусиаст по това време на годината. И има защо. Винаги съм се чудел какъв е истинският смисъл на Рождество Христово. Събиране на трапезата с близките, споделяне на празнични емоции, сплотяване на семейството, повдигане на духа и "тласък" към новата година? За това мечтаем всички, това си го казваме всеки ден, гледаме го на постове във фейсбук, в разните групи и форуми, гледаме го на късметчетата към кафето, рекламите по телевизията и интернет. В общи линии - навсякъде се говори за емоционалния момент.
Да, ама не.
В днешно време подготовката за Коледа се превръща в бреме за джоба. Цялата рекламна мощ се излива върху хората ежеминутно, впрягат се всички налични ресурси, а конкуренцията е жестока. Заплатите се харчат за ден-два, опаковат се подаръци, слагат се софри. В този период на годината пестенето те принизява в очите на хората, а отказът да се купи поредната скъпа и ненужна джаджа в панделка автоматично те превръща в безчувствено животно, духовно осиротял типаж.
Аз за себе си винаги съм мислел, че да дариш любимите си хора с присъствие и настроение е многократно по-важно от това да им подариш нещо. Най-малкото -Коледа е веднъж годишно, а картата ми е достъпна през 365-те календарни дни.
И все пак не искам да изглеждам като човек, който "хейт"-ва (ах, каква модерна фразичка) празниците и тези, които живеят за тях. Напротив, и аз им се радвам, но през сърцето, не през джоба.
Искам да пожелая на всички вас весело изкарване на празниците, създайте си настроение, забавлявайте се, пийте греяно вино, обичайте се и бъдете щастливи.
Потърсете щастието в себе си и в ближния - не търсете начин да го купите.
петък, 19 август 2016 г.
Едно лятно такова
Беше топъл ден. Горещ. Абе, да си го кажем, непоносим като плакат на Фики Стораро на трансформатор.
Август. Хората се къпят на морето, кипи живот. Палят се цигарета, пият се литри ракия, а леля ти Гинчи пече пипер на терасата за пореден път това лято. Мамка му, май ще изнася производството в Русия. Не може да се трае, братче!
Затова реших да отида на почивка. Мисля на палатки - само дето забравих, че вече е забранено. Проклинам министърката на туризма, задето съсипа живота ми. Но бях решен - отивам на почивка. Събрахме багажа с приятелите - аз, доктора, испанците, още няколко човека и една жена. След запоя на миналата вечер главата ми тежеше като куфара на Гълъбин Боевски. Успях да се излюпя с 300 зора, спартански да изпия чаша кафе, което не след дълго взе своето - коремът ми се превърна в Сирия, а алкохолните изпарения можеха да убият поне 2 кошера с пчели.
Вече бях готов, отидох пред вратата на моя приятел, който, за мое щастие, живееше точно до нас, звъннах и...всичко беше готово - никой не вдигна. Естествено, кой да вдигне - испанските фурии се чувстваха във вихъра си - високите цени в България ги разубедиха от борбата с алкохола и ранното ставане беше като битката със Зика в Бразилия - изгубена кауза.
И така - всичко мина идеално. Правихме, каквото правихме, цял ден обикаляхме. И по стар български обичай, решихме да завършим деня подобаващо - на кръчма в Созопол. Е, там обиколихме доста, кебапчета по 23.99 парчето, риба тон от консерва за 50 марки и прочие.
Но намерихме и евтино място - кебапче на народни цени! Веднага седнахме - нямаше много празни маси, не повече от 10. Заведението имаше общо 12.
Толкова любезен сервитьор не бях виждал - връщаше се от концерт на Преслава, с тениска на Филип Плейн, оскубани вежди и уморени ноздри. Поръчката от 3 основни ястия, 2 безалкохолни и 2 аператива като че ли измори ръцете на предрусалия интелектуалец, който не сварваше на бясното записване и подпитваше кюфтетата с гарнитура или с ракия да се поднесат. Всъщност бяха кебапчета, но донесе пържени кюфтета.
"Война и мир" от Достоевски за този младеж бяха като куплет от песен на Гери-Никол в сравнение със сложните записки в тефтера, листът от който в последствие се превърна в сметка. Разбира се, аз благодаря на баща си, задето ме записа на египтология като малък и успях без проблем да разчета йероглифите, които сякаш излизаха от перото на втория братовчед на фараона Рамзес. На заден фон пък се чуваше телевизор от втората употреба, на който по телевизия Планета се пееше за друг фараон в промеждутъка от реклами на Доктор Енчев (уголеми си циците днес и ще ти уголемим пишката безплатно), както и информация от последното участие на Сашо Роман в Дюселдорф.
Но Варна си е Варна - както казват, у дома си е най-хубаво. Залипсва ми централна градска поща през нощта, когато Ася (през деня Асен) се усмихваше сладко през мустак и се хвалеше, че е вдигнала 140 от лежанка в кварталния фитнес.
От този случай се минаха няколко седмици, животът не се е променил особено - Фикрет отново ще пее в морската столица, ще се леят циганска пот и стероиди (да ме прощава Хелзинския комитет), леля Гинчи спря да пече пипер - в момента осолява киселите краставички, гларусите спряха да ядат риба и минаха на дюнери, а лятото си е все така горещо - дали от времето, или от газовете от трабанта на комшията дядо Щерю, още не знам.
P.S. Бог да прости сър Стенли Ройс - габровският Дон Жуан предаде Богу дух преди няколко дни. Бойко Борисов загуби най-верния си фен.
В името на салатения боб и светия дух - амин!
Август. Хората се къпят на морето, кипи живот. Палят се цигарета, пият се литри ракия, а леля ти Гинчи пече пипер на терасата за пореден път това лято. Мамка му, май ще изнася производството в Русия. Не може да се трае, братче!
Затова реших да отида на почивка. Мисля на палатки - само дето забравих, че вече е забранено. Проклинам министърката на туризма, задето съсипа живота ми. Но бях решен - отивам на почивка. Събрахме багажа с приятелите - аз, доктора, испанците, още няколко човека и една жена. След запоя на миналата вечер главата ми тежеше като куфара на Гълъбин Боевски. Успях да се излюпя с 300 зора, спартански да изпия чаша кафе, което не след дълго взе своето - коремът ми се превърна в Сирия, а алкохолните изпарения можеха да убият поне 2 кошера с пчели.
Вече бях готов, отидох пред вратата на моя приятел, който, за мое щастие, живееше точно до нас, звъннах и...всичко беше готово - никой не вдигна. Естествено, кой да вдигне - испанските фурии се чувстваха във вихъра си - високите цени в България ги разубедиха от борбата с алкохола и ранното ставане беше като битката със Зика в Бразилия - изгубена кауза.
И така - всичко мина идеално. Правихме, каквото правихме, цял ден обикаляхме. И по стар български обичай, решихме да завършим деня подобаващо - на кръчма в Созопол. Е, там обиколихме доста, кебапчета по 23.99 парчето, риба тон от консерва за 50 марки и прочие.
Но намерихме и евтино място - кебапче на народни цени! Веднага седнахме - нямаше много празни маси, не повече от 10. Заведението имаше общо 12.
Толкова любезен сервитьор не бях виждал - връщаше се от концерт на Преслава, с тениска на Филип Плейн, оскубани вежди и уморени ноздри. Поръчката от 3 основни ястия, 2 безалкохолни и 2 аператива като че ли измори ръцете на предрусалия интелектуалец, който не сварваше на бясното записване и подпитваше кюфтетата с гарнитура или с ракия да се поднесат. Всъщност бяха кебапчета, но донесе пържени кюфтета.
"Война и мир" от Достоевски за този младеж бяха като куплет от песен на Гери-Никол в сравнение със сложните записки в тефтера, листът от който в последствие се превърна в сметка. Разбира се, аз благодаря на баща си, задето ме записа на египтология като малък и успях без проблем да разчета йероглифите, които сякаш излизаха от перото на втория братовчед на фараона Рамзес. На заден фон пък се чуваше телевизор от втората употреба, на който по телевизия Планета се пееше за друг фараон в промеждутъка от реклами на Доктор Енчев (уголеми си циците днес и ще ти уголемим пишката безплатно), както и информация от последното участие на Сашо Роман в Дюселдорф.
Но Варна си е Варна - както казват, у дома си е най-хубаво. Залипсва ми централна градска поща през нощта, когато Ася (през деня Асен) се усмихваше сладко през мустак и се хвалеше, че е вдигнала 140 от лежанка в кварталния фитнес.
От този случай се минаха няколко седмици, животът не се е променил особено - Фикрет отново ще пее в морската столица, ще се леят циганска пот и стероиди (да ме прощава Хелзинския комитет), леля Гинчи спря да пече пипер - в момента осолява киселите краставички, гларусите спряха да ядат риба и минаха на дюнери, а лятото си е все така горещо - дали от времето, или от газовете от трабанта на комшията дядо Щерю, още не знам.
P.S. Бог да прости сър Стенли Ройс - габровският Дон Жуан предаде Богу дух преди няколко дни. Бойко Борисов загуби най-верния си фен.
В името на салатения боб и светия дух - амин!
сряда, 30 март 2016 г.
Модерен поет
в призрачната нощ
превръщаме се в сянка
на сърцата си
един подир друг
един до друг
едно."
23 секунди.
Толкова ми беше времето, нужно, за да създам тази Творба.
Не че имам нещо против това да пиша в стил хайку, напротив, доста е интересно. Въпросът е, че понякога... на почит е Висшата мисъл. Нещо "прозиращо", "прерязващо", "отвъд материята". Поне на такива си ми мязат модерните поети, мъчейки се да докарат истинското хайку или по-скоро да покажат високо ай-кю. Драпат жално по вратата на изкуството, крещят, питат дали има някой, който да им отвори, а в ръката си държат подарък за домакина - балон. Всъщност те са склонни да му дадат дори по-малко от този балон - въздуха от този балон. И приятелите им се възхищават - "леле, колко яко", "кеф".
Впрочем, аз винаги съм мразел, когато всички ми харесват конкретно произведение - значи е поредната сапунка, която търка по повърхността и не прочиства "душевната кир".
Истината е, че да си поет не е лесна задача. Не е в това да направиш "космическо изкуство". Да си поет означава с малко да кажеш много, а не нищо. Поети има много, време няма да имам, за да ги изброя. За мен обаче модерният поет остава този, който говори за вчера, а предсказва утре, който казва "аз", а вътре в него не е авторовата идея - там си ти. Поет, чиято дума реже като скалпел представите ти за света, премахва излишъка и ти трансплантира нов Усет за битие, нов стимул, заразява те с идеи, изпълва те с мечти, събаря те ниско на земята, за да ти каже да литнеш отново.
Никола Йонков Вапцаров /оставете матурите настрана/- ето го, един Поет. В един жизнен цикъл, изпълнен със страдание, оставя на този свят едно малко сборниче - а в него, целия свят.
Модерен поет. Вечен поет.
Пробужда духа
Разбива ума
Убива живота, възкресява смъртта
Говори глупости
И ти му вярваш
Това е Глупак
Не бъди и ти такъв.
неделя, 27 март 2016 г.
Бананова кора
Ох, отдавна не съм публикувал тук. Все не остава време, все се каня да затварям блога, тъй като материално-физическата му стойност клони към нула. Но не се гаси туй, що не гасне. (дядо Вазов).
Мисля да нахвърля малко мисли и да си легна. В същия онзи стил, такъв, грубоват по-скоро, ама с някаква пародия на стойност.
Последната книга, която попадна под пръстите ми, ми отвори очите за много неща. Биографии на толкова много хора на едно място, с техните речи и велики истории. Истории, за които всички мечтаят. Помия, която е изливана върху обществото с години, даже векове, помия, която не би била измита от срамната човешка история, за която дори жертвата на Божия син не бе достатъчна. Разлиствах страница по страница, опитвайки се да разбера къде бъркам.
Не знам. Не знам. Иска ми се да изкрещя с висок глас "НЕЩАСТНИЦИ" за всички големи идеолози, за всички помийни създания, които повличат масите към някаква идея, утопична бездна на човешкото щастие, която се превръща в поредната бананова кора, която подхлъзва невинния страдалец. Покварени личности с голямо его и власт, въпиющ стремеж към доминация, който премазва хора, общества, народи, континенти.
Демократи, комунисти, хора на реда, хора на перото, хора на идеята, хора на простотията. Хора, които пробутват евтина идея на много скъпа цена, рекламират продукт, досущ както дизайнерските дънки - с потта и кръвта на невинни хора те дават значима стойност на кухи стоки, идеи, мисли. Манипулират съзнанията, унищожават човешката личност, изграждат бариери, стени.
И ето ни тук - подхлъзнати от бананови кори, лишени от съпротивителна сила, неподвижни, статични, клекнали, чакащи помощ от онези, които ще ни подадат ръка след като са хвърлили още една кора. Ще лежим, ще се въргаляме в калта на съвремието, ще крещим свобода и не ще се отървем от говната, в които сме се затлачили.
В моите писания няма идея, няма и идеали - това е, защото не желая да има. Искам да е откровено, искрено събеседване с тебе, читателю.
А болезнената истина е една - без бананови кори, без подхлъзвания...животът няма смисъл.
Послепис:
Всяка история си има поука, аз няма да направя изключение - не си размърдвайте пръстите върху клавиатурата, когато ви се спи.
Мисля да нахвърля малко мисли и да си легна. В същия онзи стил, такъв, грубоват по-скоро, ама с някаква пародия на стойност.
Последната книга, която попадна под пръстите ми, ми отвори очите за много неща. Биографии на толкова много хора на едно място, с техните речи и велики истории. Истории, за които всички мечтаят. Помия, която е изливана върху обществото с години, даже векове, помия, която не би била измита от срамната човешка история, за която дори жертвата на Божия син не бе достатъчна. Разлиствах страница по страница, опитвайки се да разбера къде бъркам.
Не знам. Не знам. Иска ми се да изкрещя с висок глас "НЕЩАСТНИЦИ" за всички големи идеолози, за всички помийни създания, които повличат масите към някаква идея, утопична бездна на човешкото щастие, която се превръща в поредната бананова кора, която подхлъзва невинния страдалец. Покварени личности с голямо его и власт, въпиющ стремеж към доминация, който премазва хора, общества, народи, континенти.
Демократи, комунисти, хора на реда, хора на перото, хора на идеята, хора на простотията. Хора, които пробутват евтина идея на много скъпа цена, рекламират продукт, досущ както дизайнерските дънки - с потта и кръвта на невинни хора те дават значима стойност на кухи стоки, идеи, мисли. Манипулират съзнанията, унищожават човешката личност, изграждат бариери, стени.
И ето ни тук - подхлъзнати от бананови кори, лишени от съпротивителна сила, неподвижни, статични, клекнали, чакащи помощ от онези, които ще ни подадат ръка след като са хвърлили още една кора. Ще лежим, ще се въргаляме в калта на съвремието, ще крещим свобода и не ще се отървем от говната, в които сме се затлачили.
В моите писания няма идея, няма и идеали - това е, защото не желая да има. Искам да е откровено, искрено събеседване с тебе, читателю.
А болезнената истина е една - без бананови кори, без подхлъзвания...животът няма смисъл.
Послепис:
Всяка история си има поука, аз няма да направя изключение - не си размърдвайте пръстите върху клавиатурата, когато ви се спи.
петък, 13 ноември 2015 г.
Българско верую
.jpg)
Здравейте, драги мои
Отдавна не съм писал - къде поради липсата на новости в нашия свят, къде заради финансови причини /сиреч - гладна мечка хоро не играе/, къде нещо друго. Абе, все нещо изниква.
В интерес на истината и загубих желание да развивам този блог - дали заради намалелия читателски интерес /кой знае - може пък и аз да съм занижил качеството/, или пък прекалено голямото "изхвърляне" на ценно време в кофата за боклук.
Време е да стигнем до края на един етап от авторовия живот, където, окачени на витрината на простотията, блестят шедьоврите на един винсаджия.
Но ще премина по същество, че почти ще се разплачеш вече, читателю /ако все пак го направиш, съвет - намали лютите чушки/.
Ние, българите, сме вярваща нация. И като такава, отстояваме вярата си до последно. Нашата вяра е безгранична - вярваме във всичко. Вярваме на медиите, вярваме на политиците, вярваме на селския тарикат на пазара, на Биг Брадър, на "шефа" във фитнес залата. Но все пак това са трите основни неща, в които вярва една велика нация като нашата.
#3 - ЗОДИАКА
-Муцка, ти знаеш ли, снощи сложих рога на моя?
-О, ама не му ли е гадно?
-Не, той е зодия Овен, не му пречи
Когато звездите говорят, и боговете мълчат. Алена е единственият човек в България, който получава по-голям рейтинг от Володя /Путин/. Тя предсказва съдби, решава животи, в нейните ръце е съсредоточена власт, по-голяма от тази на великия Вожд на Второто гербаджийско царство.
#2 НАТАЛИЯ КОБИЛКИНА
-И работи ли?
-Да, сутринта даже ми даде пари за бензин.
Наталия Кобилкина е образ в българския фолклор, който се асоциира със сляпа вяра и подигравателна усмивка от страна на мъжката аудитория. Така де, и ние ѝ вярваме.
Въпросът е как тази бизнес дама успя да влезе в подсъзнанието на интелектуалката домакиня с идеални пропорции 90-60-90 /мустак от 90-те, 60 IQ и 90 килограма). Със завидна лекота изкушението, идващо от страната на Изгряващото слънце Русия /беше Япония, ама Путин реши другояче/, успя да влезе под кожата на двата пола. И все пак, дами, не забравяйте притчата - "не става само с ядене, трябва и акъл".
1# РОССИЯ
-Волене, откъде се гаси лампата?
-Да живее ПУТИН!
-Лампата бе, не те питам за Путин!
-Да живее Россия!
Когато става дума за патриотизъм, веднага трябва да се сетим за кое? Да живее
И все пак аз съм солидарен, затова ще назова и два "почетни" участника в надпреварата .
# ТЕЛЕФОННИТЕ ИЗМАМНИЦИ
Българският пенсионер е излъган. Той е гений, служил 120 години на държавата си и не е получил една облага от нея. За сметка на това бива брутално измамен от човек, който казва, че синът му е блъснат от кола. Пенсионерът дава и последните си 2000 скътани лева.
Оказва се, че има две дъщери.
Но Волен Сидеров ще оправи това.
Волен ще оправи държавата.
С помощта на нашия кандидат #1, разбира се.
#ЕС
Накъде без Европата? Ние вярваме на Европа. Тя ще ни оправи
-Кире, ти разбра ли, че щели да отпускат нови 20 милиона за усвояване от фондовете?
-Ееее, да са живи и здрави, таман се чудех откъде ще намеря пари за новия Mercedes.
3 месеца по-късно:
Кметът на с.Кралимарково /население - 25 човека, средна възраст 83.6 години/ Кирил Домусчеевски откри 18 нови детски площадки.
Абонамент за:
Публикации (Atom)