Закърмени сме с млякото на крайностите. Растем с идеята за добро и лошо, разделяме хората на богати и бедни в тийнейджърските години, а когато остареем, казваме кой е успешен и кой - не. През целия си съзнателен живот съдим хората и казваме смело кой е красив и грозен, кой е дебел или слаб, кой е умен или тъп, кой слабохарактерен и кой - воин. Идеята ни разделя, изяжда ни отвътре и ни изхвърля като боклуци - пресъхнали източници на вдъхновение, духовна пустиня. Ставаме затворници в собствения си свят, изграждаме стени в мирно време, изхабяваме всичките си ресурси, за да се защитим от въображаем враг и умираме "защитени" - сами в крепостта си. Умираме като кучета, обградени от други кучета като нас, които споделят същата съдба, които живеят редом до нас. Умираме, оставяме забравени, а полюсите потеглят към своята новородена жертва.
Светът е изграден в името на разделението. Идеализмът се е превърнал в прагматизъм и източване на максимума ("до дъно"). А после на сметището за хора - отчаяни боклуци без каквато и да е било стойност, с велико предначертано бъдеще, с унищожено минало и потресаващо настояще. Хора, за които полюсите са начин на живот и за които дори на бунището могат да намират хубавите неща. Те са искра живот, която светва, сякаш да загатне своя огромен потенциал. И след това загасват... също така внезапно, както са се възпламенили. Отвъд миризмата на крайностите се крие един нов свят на велики неща. Малцина го приемат. Това е свят на имане и нямане, свят на всичко и нищо, свят на добро и зло. Свят на Единството. Преплетени са идеите на полюсите - стигнали сме до зоната на баланса. Там виреят хора като всички нас, там виреем и ние, когато се развием. С всичките си хубави недостатъци и порочни добродетели. Там се ражда вечността. Постигат я обаче не тези, които искат да станат безсмъртни, а тези, които живеят сякаш смъртта чука на вратата им и те правят всичко възможно да подредят колкото се може повече неща, за да я посрещнат подобаващо.
Когато дойде Тя (смъртта), не те пита какво имаш и какво нямаш. Не се интересува от нищо. Просто идва и си заминава. И ти я следваш.
Полюсите са обладали и моя свят. Страх ме е, че може да ме покоси днес или утре. Страх ме е, че ще ме вземе оттук не когато искам да дойде, а когато очаквам да е далеч. Но още повече ме е страх да дойде, когато не съм готов да я посрещна. Страх ме е, че ще дойде, а животът ми няма да изглежда така, както искам. Страх ме е, че ще се срамувам от това, което евентуално ще оставя зад себе си.
И теб те е страх, нормално е. Полюсите са част от твоя живот. Няма смисъл да се отричаш от тях. Живей с тях. Приеми ги. Приобщи ги.
Мисли все едно нямаш нищо. Живей, сякаш имаш всичко.
