Модерен поет

"Аз и ти
в призрачната нощ
превръщаме се в сянка
на сърцата си
един подир друг
един до друг
едно."

23 секунди.
Толкова ми беше времето, нужно, за да създам тази Творба.

Не че имам нещо против това да пиша в стил хайку, напротив, доста е интересно. Въпросът е, че понякога... на почит е Висшата мисъл. Нещо "прозиращо", "прерязващо", "отвъд материята". Поне на такива си ми мязат модерните поети, мъчейки се да докарат истинското хайку или по-скоро да покажат високо ай-кю. Драпат жално по вратата на изкуството, крещят, питат дали има някой, който да им отвори, а в ръката си държат подарък за домакина - балон. Всъщност те са склонни да му дадат дори по-малко от този балон - въздуха от този балон. И приятелите им се възхищават - "леле, колко яко", "кеф".
Впрочем, аз винаги съм мразел, когато всички ми харесват конкретно произведение - значи е поредната сапунка, която търка по повърхността и не прочиства "душевната кир".

Истината е, че да си поет не е лесна задача. Не е в това да направиш "космическо изкуство". Да си поет означава с малко да кажеш много, а не нищо. Поети има много, време няма да имам, за да ги изброя. За мен обаче модерният поет остава този, който говори за вчера, а предсказва утре, който казва "аз", а вътре в него не е авторовата идея - там си ти. Поет, чиято дума реже като скалпел представите ти за света, премахва излишъка и ти трансплантира нов Усет за битие, нов стимул, заразява те с идеи, изпълва те с мечти, събаря те ниско на земята, за да ти каже да литнеш отново.
Никола Йонков Вапцаров /оставете матурите настрана/- ето го, един Поет. В един жизнен цикъл, изпълнен със страдание, оставя на този свят едно малко сборниче - а в него, целия свят.

Модерен поет. Вечен поет.
Пробужда духа
Разбива ума
Убива живота, възкресява смъртта
Говори глупости
И ти му вярваш
Това е Глупак
Не бъди и ти такъв.

Бананова кора

Ох, отдавна не съм публикувал тук. Все не остава време, все се каня да затварям блога, тъй като материално-физическата му стойност клони към нула. Но не се гаси  туй, що не гасне. (дядо Вазов).

Мисля да нахвърля малко мисли и да си легна. В същия онзи стил, такъв, грубоват по-скоро, ама с някаква пародия на стойност.

Последната книга, която попадна под пръстите ми, ми отвори очите за много неща. Биографии на толкова много хора на едно място, с техните речи и велики истории. Истории, за които всички мечтаят. Помия, която е изливана върху обществото с години, даже векове, помия, която не би била измита от срамната човешка история, за която дори жертвата на Божия син не бе достатъчна. Разлиствах страница по страница, опитвайки се да разбера къде бъркам.

Не знам. Не знам. Иска ми се да изкрещя с висок глас "НЕЩАСТНИЦИ" за всички големи идеолози, за всички помийни създания, които повличат масите към някаква идея, утопична бездна на човешкото щастие, която се превръща в поредната бананова кора, която подхлъзва невинния страдалец. Покварени личности с голямо его и власт, въпиющ стремеж към доминация, който премазва хора, общества, народи, континенти.

Демократи, комунисти, хора на реда, хора на перото, хора на идеята, хора на простотията. Хора, които пробутват евтина идея на много скъпа цена, рекламират продукт, досущ както дизайнерските дънки - с потта и кръвта на невинни хора те дават значима стойност на кухи стоки, идеи, мисли. Манипулират съзнанията, унищожават човешката личност, изграждат бариери, стени.

И ето ни тук - подхлъзнати от бананови кори, лишени от съпротивителна сила, неподвижни, статични, клекнали, чакащи помощ от онези, които ще ни подадат ръка след като са хвърлили още една кора. Ще лежим, ще се въргаляме в калта на съвремието, ще крещим свобода и не ще се отървем от говната, в които сме се затлачили.

В моите писания няма идея, няма и идеали - това е, защото не желая да има. Искам да е откровено, искрено събеседване с тебе, читателю.
А болезнената истина е една - без бананови кори, без подхлъзвания...животът няма смисъл.

Послепис:
Всяка история си има поука, аз няма да направя изключение - не си размърдвайте пръстите върху клавиатурата, когато ви се спи.