Свобода? Точно така, заглавието съдържа въпросителен знак. Някои го наричат съмнение, други му казват ирония, трети го кръщават по свой си начин.
Живеем във време, в което мнозина бъркат свободния избор със свободата. Не, те не са еднакви. Макар и подобни, те крият една малка частица "но", която обръща смисъла на всяко изречение. Всеки ти казва да направиш нещо, за да се почувстваш добре. Ти избираш дали да го направиш, или не. Това е твоят свободен избор. Значи имаш свобода, нали? Браво! Току-що влезе в капана. Защо не отидеш и не кажеш на мобилния оператор да ти даде безплатно да говориш? Знаеш, че няма да ти позволи, нали? Затова и не отиваш. Е, нали имаш свободата да правиш всичко? Имаш свободата да твориш, имаш свободата да се развиваш. Имаш свобода да живееш, имаш всичко - честито, продължавай да се заблуждаваш.
Сега си помисли за това колко пъти ти се налага да лъжеш в живота, за да си спасиш кожата или тази на някой твой приятел. Колко пъти ти се налага да спестяваш информация, мислейки си отново, че успя да надхитриш другите, прецаквайки себе си? Ти вече направи своя свободен избор, но изгуби това, което те прави човек. Дали ще се съгласиш с мен, няма значение. Няма да се откажеш от всичко, за да отидеш някъде без багаж, нали? Няма да дариш всичко, което имаш, на тези, които нямат, нали? Няма да се откажеш от себе си, за да спечелят другите, нали? И аз няма да го направя.
Навярно четеш тези редове със скръстени ръце, цъкаш със зъби в знак на несъгласие с готовността да натиснеш "Х"-а. И аз бих го направил. Никой не обича да му казват истината в очите, а още по-малко сам да я намира измежду редовете. Няма да си признаеш, че те интересува мнението на хората за теб, няма да споменеш това, че когато някой те накърни, ти го приемаш навътре, няма да признаеш, че искаш да те хвалят, не искаш да те критикуват, искаш да печелиш, но не искаш да губиш. Последното, което можеш да признаеш, е твоето обвързване със събитията. Ти го правиш съзнателно. Ти го искаш, ти даваш свободата си доброволно, но казваш, че другите ти я вземат. Продаваш я за няколко хубави думи и после искаш да си откупиш прескъпо, но не можеш. Нейната цена е огромна. Понякога трябва да жертваш нещо, за да я имаш. Тя изисква отговорност, тя изисква честност и чистота. Нейната красота не са думите, които я описват, не са и действията, които я показват. Тя е усет. Всички получаваме част от нея на моменти, за да се докоснем до истинското си "Аз". Факт е обаче, че никога не я получаваме приживе. Усещаме я като орела в небето. Наслаждаваме се на присъствието му, но след това той продължава по своя път.
Свобода? Съжалявам! Аз не съм свободен. Небесният свод е ясен, но знам, че един ден орелът ще мине и през моя хоризонт.
петък, 28 декември 2012 г.
понеделник, 24 декември 2012 г.
Началото на края
"Те бяха едно щастливо семейство - мъж и жена. Сватбата беше преди не повече от година. Тя обаче почина" - от един техен близък.
Има ли смисъл да четеш нещо, чийто край знаеш? Или пък зад този край се крие нещо, което е началото?
Денят бе осми август. Каква пищна сватба - мечта! Всеки би желал подобно нещо. Двеста гости, огромна трапеза, невероятна нощ, всичко като по филмите, че даже и в повече. Меден месец на Хаваите, шопинг терапия в Ню Йорк, казино в Лас Вегас. Не знам дали и сценарий на изключително безсмислена романтична комедия би включил това, което беше тази хубава двойка. Това, което стана на първата брачна нощ, ще го спестя. Само ще вметна, че имаше повече от това, което се очакваше. Може би това бе началото?
На Хаваите нашата мила двойка прекара повече от добре. Мъжът, чието име Петър няма да споменавам, реши обаче да се отдаде на спа центъра. Жена му Ася го последва на следващия ден. И двамата се отдадоха на "интересни" работи с неточния човек. И двамата знаеха, че са сгрешили, та може би това ги правеше равни. Те винаги бяха равни - и в доброто, и в лошото.
Женската интуиция обаче, за разлика от мъжката, работи доста по-добре. Тя се оказа и разковничето. Нашият главен герой започна това, което щеше да довърши жена му - изневерите. Тя се оказа доста емоционален човек, но и тя прегреши, нямаше право да му се сърди. И двамата правеха грешки, но накрая тя сбърка фатално. Както става по филмите, вината може и да е равна, но винаги има някой, който остава в по-лошата позиция. Е, Ася не попадна на добър любовник - качи се в колата на пиян младеж, самозабравил се син на банкер. Краят беше летален за нея, а младият човечец се отърва невредим, както и винаги става. Беше началото на лятото, около края на юни. Петър знаеше, че вината е в него. Той продължаваше да се тормози постоянно за това, че е причинил смъртта на любимата си, но незнайно защо, търсеше виновника извън себе си. Търсеше младежа, чиято вина свършваше в това, че беше карал в неподходящия момент. Последният си нямаше представа, че возеше отчаяна съпруга на развратен мъж, който, изглеждайки идеално и бивайки пример за подражание, се превърна в жалко подобие на човек.
Какво правеше този брак уникален? Предсказанието на свещеника се сбъдна и смъртта ги раздели. Петър беше свободен. За две седмици. Уби момчето - 24 пъти премина с ножа през тялото му. Това бяха годините на жена му.
Това беше началото. Нашият главен герой влезе в затвор, лежа 15 години и излезе с бяла брада и достатъчно опит, за да напише книга. Превърна се в истински играч, след като успя да използва старите връзки, за да възвърне позициите си в банковото дело. Вече беше по-силен - в затвора се научи на непримиримост. Той се промени. Към по-добро... за себе си. За другите вече беше загубил човешкото. Беше вълк, облякъл човешки дрехи. Посегна към алкохол, наркотици, влезе в средата на тези, които презираше, стана любовника, когото уби. Той взе неговата душа, но не го усети. Не знаеше и какво ще му довлече това.
Броят на жените му се увеличаваше. Състоянието също. Здравето му беше повече от добро - все пак млад влезе в затвора, та излезе на 42 - в разцвета на силите си. А пък и беше материално осигурен - едва ли страдаше от липса на внимание. Беше по-щастлив от всякога.
Сега беше свободен... или така поне си казваше. Осъзнаваше, че бракът му е бил жестока грешка, завършила по жесток за него начин, смъртта на съпругата му се превърна от ужас в нелеп инцидент, а първата среща с нея - в кошмар, който нямаше да забрави. Защо обаче търсеше жена си във всяка, с която си имаше взимане-даване? Защо искаше да усети нейния мирис, да чуе нейния глас, да види нейните очи? Е, наркотиците взеха своето. Той не можеше да осъзнае какво се случва с него. Чашката беше неговият пръв приятел - тя също потърси дела си в неговото съзнание, та го разми до неузнаваемост. Остана един инстинкт за самосъхранение, който го държеше жив.
Дойде един специален ден - годишнина от сватбата. Петър не го помнеше, разбира се. Той беше отново на гребена на вълната, возейки поредната мадама. Конякът не му прости - заби се в дърво... жената умря, той оцеля, поне в следващите няколко дни. Завърши с 27 дупки от куршуми - това бяха годините на поредната или по-скоро последната му изгора.
Е, стигнахте дотук. Поздравления. Разбрахте ли кое е края и кое е началото всъщност?
Има ли смисъл да четеш нещо, чийто край знаеш? Или пък зад този край се крие нещо, което е началото?
Денят бе осми август. Каква пищна сватба - мечта! Всеки би желал подобно нещо. Двеста гости, огромна трапеза, невероятна нощ, всичко като по филмите, че даже и в повече. Меден месец на Хаваите, шопинг терапия в Ню Йорк, казино в Лас Вегас. Не знам дали и сценарий на изключително безсмислена романтична комедия би включил това, което беше тази хубава двойка. Това, което стана на първата брачна нощ, ще го спестя. Само ще вметна, че имаше повече от това, което се очакваше. Може би това бе началото?
На Хаваите нашата мила двойка прекара повече от добре. Мъжът, чието име Петър няма да споменавам, реши обаче да се отдаде на спа центъра. Жена му Ася го последва на следващия ден. И двамата се отдадоха на "интересни" работи с неточния човек. И двамата знаеха, че са сгрешили, та може би това ги правеше равни. Те винаги бяха равни - и в доброто, и в лошото.
Женската интуиция обаче, за разлика от мъжката, работи доста по-добре. Тя се оказа и разковничето. Нашият главен герой започна това, което щеше да довърши жена му - изневерите. Тя се оказа доста емоционален човек, но и тя прегреши, нямаше право да му се сърди. И двамата правеха грешки, но накрая тя сбърка фатално. Както става по филмите, вината може и да е равна, но винаги има някой, който остава в по-лошата позиция. Е, Ася не попадна на добър любовник - качи се в колата на пиян младеж, самозабравил се син на банкер. Краят беше летален за нея, а младият човечец се отърва невредим, както и винаги става. Беше началото на лятото, около края на юни. Петър знаеше, че вината е в него. Той продължаваше да се тормози постоянно за това, че е причинил смъртта на любимата си, но незнайно защо, търсеше виновника извън себе си. Търсеше младежа, чиято вина свършваше в това, че беше карал в неподходящия момент. Последният си нямаше представа, че возеше отчаяна съпруга на развратен мъж, който, изглеждайки идеално и бивайки пример за подражание, се превърна в жалко подобие на човек.
Какво правеше този брак уникален? Предсказанието на свещеника се сбъдна и смъртта ги раздели. Петър беше свободен. За две седмици. Уби момчето - 24 пъти премина с ножа през тялото му. Това бяха годините на жена му.
Това беше началото. Нашият главен герой влезе в затвор, лежа 15 години и излезе с бяла брада и достатъчно опит, за да напише книга. Превърна се в истински играч, след като успя да използва старите връзки, за да възвърне позициите си в банковото дело. Вече беше по-силен - в затвора се научи на непримиримост. Той се промени. Към по-добро... за себе си. За другите вече беше загубил човешкото. Беше вълк, облякъл човешки дрехи. Посегна към алкохол, наркотици, влезе в средата на тези, които презираше, стана любовника, когото уби. Той взе неговата душа, но не го усети. Не знаеше и какво ще му довлече това.
Броят на жените му се увеличаваше. Състоянието също. Здравето му беше повече от добро - все пак млад влезе в затвора, та излезе на 42 - в разцвета на силите си. А пък и беше материално осигурен - едва ли страдаше от липса на внимание. Беше по-щастлив от всякога.
Сега беше свободен... или така поне си казваше. Осъзнаваше, че бракът му е бил жестока грешка, завършила по жесток за него начин, смъртта на съпругата му се превърна от ужас в нелеп инцидент, а първата среща с нея - в кошмар, който нямаше да забрави. Защо обаче търсеше жена си във всяка, с която си имаше взимане-даване? Защо искаше да усети нейния мирис, да чуе нейния глас, да види нейните очи? Е, наркотиците взеха своето. Той не можеше да осъзнае какво се случва с него. Чашката беше неговият пръв приятел - тя също потърси дела си в неговото съзнание, та го разми до неузнаваемост. Остана един инстинкт за самосъхранение, който го държеше жив.
Дойде един специален ден - годишнина от сватбата. Петър не го помнеше, разбира се. Той беше отново на гребена на вълната, возейки поредната мадама. Конякът не му прости - заби се в дърво... жената умря, той оцеля, поне в следващите няколко дни. Завърши с 27 дупки от куршуми - това бяха годините на поредната или по-скоро последната му изгора.
Е, стигнахте дотук. Поздравления. Разбрахте ли кое е края и кое е началото всъщност?
Клоуна
Здравейте. Не знаете как се казвам, но нямам и намерение да го правя. За вас аз съм Клоуна и ще разберете защо.
Животът ми е цирк, работя като артист, но в една малко по-различна сфера - бизнеса. Целта ми е да осъществявам сделки. Освен това.... ох, боли ме глава, имам махмурлук. Забравих да спомена, че това изисква и жертви. За Бога, не знаех, че уискито може да ти убие толкова клетки за една вечер. Така де, животът ми е хаос, но за сметка на това е идеален в очите на хората и такъв ще си и остане, иначе кариерата ми загива. Намирам се някъде в Париж? Не съм сигурен вече. О, да, видях Айфеловата кула - купчина железария, а ми казват романтичен град. Така де, поне жените са добре и пиенето е пиене - ама то навсякъде го има. И все пак съм тук - далеч от дома. Замисляйки се обаче, къде е моят дом? Уж родом от България, пък живея в Америка, работя за евреин, правя сделки с араби, търгувам с африканци, но убеждавам поляците как китайците правят добри стоки. Истината е, че работя за парите - аз ги движа. Запознавам се с различни хора от различни култури, научавам за тях много. Ах, колко романтично. Така е, защото не знаете истината. Не знаете какво могат и какво не могат тези хора, не знаете за какво си мислят, какво изживяват, какво правят, какво смятат да правят - иначе нямаше да ми побелее косата бързо. Не знаете, че оръжията са част от техния живот, не знаете, че смъртта не струва пукната пара, стига да не е облечена с долари. Не знаете, че за тях парите нямат стойност, важна е властта. Не го знаете, нали? И аз не го знаех, но сега имам "честта" да бъда от привилегированите - Елита. Не сме близки с тях, нито те помежду си - обединяват ги силата, волята, амбицията и алчността.
Да бъдеш Клоун не е лесно. Живееш в изкуствен свят - тук нищо не е реално, нито пък ти. Не показваш емоция, не показваш състрадателност, целта ти е да направиш спогодбата реална. После се спасявай - всеки ти казва "давай", но никой не знае, че когато се провалиш, ще те съборят хората, от които най-малко го очакваш. И ще го направят със сигурност - те търсят изгодата, не си ли им златната кокошка, си вън от системата. Затова станах и професионалист - знам, че нямам право на грешка. Също така знам, че съм и перфектен клоун. Успявам да вляза в роля, ако се налага. Друг път просто излизам от ролята, бивам себе си.. и приключвам като снощи. Събуждам се без представа за времето, без идея за това какво се случва, какво не се случва и въобще - главоблъсканица. Добрият сън лекува всичко, но аз го нямам. Аз нямам и много други неща от живота. Гледам хората по улицата - засмени, щастливи. Мисля си, че живея добър живот, а всъщност моето си е някаква грешка на природата - едно безсмислено съществуване.Чака ме ново Ферари в гаража, чака ме поредната лека жена в иначе изисканата ми къща. Чака ме и моят верен лабрадор - може би единственото положително нещо в живота ми. Всяка банка мечтае да има за клиент човек като мен, защото визитната ми картичка не се дава на случайни хора и е въпрос на престиж да бъде в нечии ръце. Е, колко идеален свят, нали? Това е мечтата на всеки втори. Каква мечта. Аз мечтая да съм като вас! И не, не си мислете, че съм луд. Човек иска това, което няма - а аз нямам много неща. Ако тръгна да ги изброявам, няма да ми стигне времето. Рядко мога да се облегна на дивана да погледам нещо, рядко мога да усетя мириса на природата, да се разходя, рядко посрещам празниците с някого освен моя верен друг Роки(кучето). Приятелите ми - те са покер играчи, те са банкери, те са бизнесмени, те са хора, с които споделяме общ интерес, но не споделяме общи ценности. Истинските приятели ме отсвириха - не им бях нужен, бях твърде високо за тях, не можеха да ме стигнат... или по-скоро аз така си мислех. С годините осъзнах, че май е обратното. Свалял съм правителства, бил съм в основата на реформи, преврати, революции, измами, престъпления срещу човечеството - за пари. Аз бях посредника между двете страни на разрухата, аз правех свръзката между две оръдия, които заедно щяха да нанесат решителен удар на света. И аз го правех. За пари. За да си купя ново Ферари, за да си взема нова лека жена, за да си взема нов телевизор, нов диван, все нови неща - но така и не можах да се сдобия с ново "Аз". Технологиите вкъщи се развиха, всичко стана модерно, само човекът си остана същият. Годините минаваха, а аз продължавах да потъпквам ценностите си - мечтата на успелия човек се превърна в агонията на бездомника, защото аз дом нямам. Нищо, че къщата ми струва милиони. Нищо, че имам ранчо в Тексас и замък в Шотландия. Нищо, че обикалям екзотични места. За да имаш дом, трябва да го чувстваш в душата си - тя е твоят дом. Аз вече не го усещам. Разруших цял свят - моя свят. Каквото и да се случи, аз вече го очаквам. Не ме страх от нищо, просто защото не остана какво да губя. В единия случай ще изгния в земята, в другия пък ще хвърлят прахта ми някъде. Няма значение дали вятърът ще издуха останките ми, или червеите ще си свършат работата - аз ще остана забравен. Ще бъда предаден от собствените си хора, те пък ще бъдат предадени от техните хора и така по цялата верига. Никой няма да ни помни или ако го прави, то това ще е с лошо. Ще ни сочат с пръст, ще бъдем пример за неподражание, ще отидем в ада или никъде, защото тези, които копаят чуждите устои, не ги чака нищо добро. А най-интересното е, че всички го знаят, но не могат да излязат от този порочен кръг. Те го искат, но не виждат смисъла да го правят. Животът им става безцелен - той и без това вече е. Това, което е можело да се спаси, е разрушено.
Моето изречение свърши. Очаквам само да видя какъв ще е препинателният знак накрая, който ще завърши живота ми.....
И ето ме отново - пак съм в роля. Не можете да ме познаете, а съм сред вас. Аз съм онзи успял човек, който е мечта за мнозина. Аз съм милионерът с хубавата кола. Човекът, на когото всичко му е позволено, освен това да изживее живота си, посветен на целта, заради която е тук. Аз съм професионалист - няма да се издам, защото това уча през цялата си кариера. Ще ме видите по телевизията, ще ме видите в интернет, ще ме видите във вестниците на главните страници, ще видите моите цитати по улицата на плакати. Аз съм усмихнат, весел, жизнерадостен, живея идеален живот. Това е в главата ви - вярвате го, мислите го, чувствате го и го усещате. Е, успях да ви заблудя, нали? Това ми е призванието.
С уважение, Клоуна
Гледащият през чужди очи
Животът ми е цирк, работя като артист, но в една малко по-различна сфера - бизнеса. Целта ми е да осъществявам сделки. Освен това.... ох, боли ме глава, имам махмурлук. Забравих да спомена, че това изисква и жертви. За Бога, не знаех, че уискито може да ти убие толкова клетки за една вечер. Така де, животът ми е хаос, но за сметка на това е идеален в очите на хората и такъв ще си и остане, иначе кариерата ми загива. Намирам се някъде в Париж? Не съм сигурен вече. О, да, видях Айфеловата кула - купчина железария, а ми казват романтичен град. Така де, поне жените са добре и пиенето е пиене - ама то навсякъде го има. И все пак съм тук - далеч от дома. Замисляйки се обаче, къде е моят дом? Уж родом от България, пък живея в Америка, работя за евреин, правя сделки с араби, търгувам с африканци, но убеждавам поляците как китайците правят добри стоки. Истината е, че работя за парите - аз ги движа. Запознавам се с различни хора от различни култури, научавам за тях много. Ах, колко романтично. Така е, защото не знаете истината. Не знаете какво могат и какво не могат тези хора, не знаете за какво си мислят, какво изживяват, какво правят, какво смятат да правят - иначе нямаше да ми побелее косата бързо. Не знаете, че оръжията са част от техния живот, не знаете, че смъртта не струва пукната пара, стига да не е облечена с долари. Не знаете, че за тях парите нямат стойност, важна е властта. Не го знаете, нали? И аз не го знаех, но сега имам "честта" да бъда от привилегированите - Елита. Не сме близки с тях, нито те помежду си - обединяват ги силата, волята, амбицията и алчността.
Да бъдеш Клоун не е лесно. Живееш в изкуствен свят - тук нищо не е реално, нито пък ти. Не показваш емоция, не показваш състрадателност, целта ти е да направиш спогодбата реална. После се спасявай - всеки ти казва "давай", но никой не знае, че когато се провалиш, ще те съборят хората, от които най-малко го очакваш. И ще го направят със сигурност - те търсят изгодата, не си ли им златната кокошка, си вън от системата. Затова станах и професионалист - знам, че нямам право на грешка. Също така знам, че съм и перфектен клоун. Успявам да вляза в роля, ако се налага. Друг път просто излизам от ролята, бивам себе си.. и приключвам като снощи. Събуждам се без представа за времето, без идея за това какво се случва, какво не се случва и въобще - главоблъсканица. Добрият сън лекува всичко, но аз го нямам. Аз нямам и много други неща от живота. Гледам хората по улицата - засмени, щастливи. Мисля си, че живея добър живот, а всъщност моето си е някаква грешка на природата - едно безсмислено съществуване.Чака ме ново Ферари в гаража, чака ме поредната лека жена в иначе изисканата ми къща. Чака ме и моят верен лабрадор - може би единственото положително нещо в живота ми. Всяка банка мечтае да има за клиент човек като мен, защото визитната ми картичка не се дава на случайни хора и е въпрос на престиж да бъде в нечии ръце. Е, колко идеален свят, нали? Това е мечтата на всеки втори. Каква мечта. Аз мечтая да съм като вас! И не, не си мислете, че съм луд. Човек иска това, което няма - а аз нямам много неща. Ако тръгна да ги изброявам, няма да ми стигне времето. Рядко мога да се облегна на дивана да погледам нещо, рядко мога да усетя мириса на природата, да се разходя, рядко посрещам празниците с някого освен моя верен друг Роки(кучето). Приятелите ми - те са покер играчи, те са банкери, те са бизнесмени, те са хора, с които споделяме общ интерес, но не споделяме общи ценности. Истинските приятели ме отсвириха - не им бях нужен, бях твърде високо за тях, не можеха да ме стигнат... или по-скоро аз така си мислех. С годините осъзнах, че май е обратното. Свалял съм правителства, бил съм в основата на реформи, преврати, революции, измами, престъпления срещу човечеството - за пари. Аз бях посредника между двете страни на разрухата, аз правех свръзката между две оръдия, които заедно щяха да нанесат решителен удар на света. И аз го правех. За пари. За да си купя ново Ферари, за да си взема нова лека жена, за да си взема нов телевизор, нов диван, все нови неща - но така и не можах да се сдобия с ново "Аз". Технологиите вкъщи се развиха, всичко стана модерно, само човекът си остана същият. Годините минаваха, а аз продължавах да потъпквам ценностите си - мечтата на успелия човек се превърна в агонията на бездомника, защото аз дом нямам. Нищо, че къщата ми струва милиони. Нищо, че имам ранчо в Тексас и замък в Шотландия. Нищо, че обикалям екзотични места. За да имаш дом, трябва да го чувстваш в душата си - тя е твоят дом. Аз вече не го усещам. Разруших цял свят - моя свят. Каквото и да се случи, аз вече го очаквам. Не ме страх от нищо, просто защото не остана какво да губя. В единия случай ще изгния в земята, в другия пък ще хвърлят прахта ми някъде. Няма значение дали вятърът ще издуха останките ми, или червеите ще си свършат работата - аз ще остана забравен. Ще бъда предаден от собствените си хора, те пък ще бъдат предадени от техните хора и така по цялата верига. Никой няма да ни помни или ако го прави, то това ще е с лошо. Ще ни сочат с пръст, ще бъдем пример за неподражание, ще отидем в ада или никъде, защото тези, които копаят чуждите устои, не ги чака нищо добро. А най-интересното е, че всички го знаят, но не могат да излязат от този порочен кръг. Те го искат, но не виждат смисъла да го правят. Животът им става безцелен - той и без това вече е. Това, което е можело да се спаси, е разрушено.
Моето изречение свърши. Очаквам само да видя какъв ще е препинателният знак накрая, който ще завърши живота ми.....
И ето ме отново - пак съм в роля. Не можете да ме познаете, а съм сред вас. Аз съм онзи успял човек, който е мечта за мнозина. Аз съм милионерът с хубавата кола. Човекът, на когото всичко му е позволено, освен това да изживее живота си, посветен на целта, заради която е тук. Аз съм професионалист - няма да се издам, защото това уча през цялата си кариера. Ще ме видите по телевизията, ще ме видите в интернет, ще ме видите във вестниците на главните страници, ще видите моите цитати по улицата на плакати. Аз съм усмихнат, весел, жизнерадостен, живея идеален живот. Това е в главата ви - вярвате го, мислите го, чувствате го и го усещате. Е, успях да ви заблудя, нали? Това ми е призванието.
С уважение, Клоуна
Гледащият през чужди очи
събота, 15 декември 2012 г.
За книгите и филмите
Днес няма да пиша произведение, а съм решил да направя нещо като статия-обзор на филмите, в които се разправя за книги.
Доста често ни се среща да се сблъскаме в киното с нещо вече произведено, но върху лист хартия. Рядко оспорваме коя творба е класика и коя - лошо копие. Не смятам за интересно това. Затова ще продължа по същество - какво значи "да бъдеш писател във филм"
Ще излъжа, ако кажа, че не съм пряко афектиран от филма "The Words", но се сетих за един шедьовър, наречен "Being Flynn". Навярно има и други прожекции, за които не съм се досетил към момента, да ме прощавате, читатели мои. Какво обаче може да направи обикновеният зрител като мен?
Да почнеш да четеш поуката на филма е едно логично обяснение - във всеки смислен филм има послание, което доста от зрителите запомнят и следват, докато не си легнат да спят, а на другия ден старата песен на нов глас. Доста често ми се случва този ефект да повлияе върху работата ми, както сега, но това е временно въздействие, не и начин на живот.
Отвъд тези филми има нещо друго, по-стойностно от самото послание навярно. Това се крие в сюжета. Идеята, която се крие в главата на сценариста и се препредава в тази на режисьора, идеята, която е най-опасното нещо, което човечеството познава. Да, същата е. Тя е заразна и много лесно може да завземе съзнанието на аудиторията. Идеята обаче би била безсмислена, ако не стане част от нашето реално съществуване. Дали зад тази очевидна фикция, която се превръща в концепция на филма... не стои нещо друго, нещо реално, което да е продиктувало събитията? Аз от опит знам, че нещо, което не съм преживял, не мога да го пресъздам по начин, по който да изглежда достоверно. Не мога да изградя изцяло нов, различен живот, който да няма нищо общо с моя. Опитвал съм се и не се получава просто. Трудно е да напишеш нещо, в чиято сърцевина си нямаш и на представа какво се крие. Зад една книга се крият не само слова, а цели съдби, животи, събития, променили света коренно.
Мнозина казват, че филмите са реципрочното на книгите. Точно обратното. Много се чудя за пореден път защо се поставят безсмислени етикети върху неща, които далеч не е доказано, че са контрастни. Защо просто не се отдадем на мига и да се насладим на шедьовъра - комбинацията от преливането на едното в другото, получавайки незабравим спомен. Светът е полигамен и загърбването на една палитра спрямо друга е загуба, защото няма безполезни неща - има неточни моменти.
Едно нещо трябва да бъде ясно - светът и книгата са част от нашия свят и колкото повече ги преливаме, вместо да ги сортираме, толкова по-пъстър ще бъде животът ни.
Доста често ни се среща да се сблъскаме в киното с нещо вече произведено, но върху лист хартия. Рядко оспорваме коя творба е класика и коя - лошо копие. Не смятам за интересно това. Затова ще продължа по същество - какво значи "да бъдеш писател във филм"
Ще излъжа, ако кажа, че не съм пряко афектиран от филма "The Words", но се сетих за един шедьовър, наречен "Being Flynn". Навярно има и други прожекции, за които не съм се досетил към момента, да ме прощавате, читатели мои. Какво обаче може да направи обикновеният зрител като мен?
Да почнеш да четеш поуката на филма е едно логично обяснение - във всеки смислен филм има послание, което доста от зрителите запомнят и следват, докато не си легнат да спят, а на другия ден старата песен на нов глас. Доста често ми се случва този ефект да повлияе върху работата ми, както сега, но това е временно въздействие, не и начин на живот.
Отвъд тези филми има нещо друго, по-стойностно от самото послание навярно. Това се крие в сюжета. Идеята, която се крие в главата на сценариста и се препредава в тази на режисьора, идеята, която е най-опасното нещо, което човечеството познава. Да, същата е. Тя е заразна и много лесно може да завземе съзнанието на аудиторията. Идеята обаче би била безсмислена, ако не стане част от нашето реално съществуване. Дали зад тази очевидна фикция, която се превръща в концепция на филма... не стои нещо друго, нещо реално, което да е продиктувало събитията? Аз от опит знам, че нещо, което не съм преживял, не мога да го пресъздам по начин, по който да изглежда достоверно. Не мога да изградя изцяло нов, различен живот, който да няма нищо общо с моя. Опитвал съм се и не се получава просто. Трудно е да напишеш нещо, в чиято сърцевина си нямаш и на представа какво се крие. Зад една книга се крият не само слова, а цели съдби, животи, събития, променили света коренно.
Мнозина казват, че филмите са реципрочното на книгите. Точно обратното. Много се чудя за пореден път защо се поставят безсмислени етикети върху неща, които далеч не е доказано, че са контрастни. Защо просто не се отдадем на мига и да се насладим на шедьовъра - комбинацията от преливането на едното в другото, получавайки незабравим спомен. Светът е полигамен и загърбването на една палитра спрямо друга е загуба, защото няма безполезни неща - има неточни моменти.
Едно нещо трябва да бъде ясно - светът и книгата са част от нашия свят и колкото повече ги преливаме, вместо да ги сортираме, толкова по-пъстър ще бъде животът ни.
сряда, 12 декември 2012 г.
За сравнението и живота
Обичам да чета. Може би затова се чепкам в странни теми като това "Как се живее", "Кое е правилно" и други, чиста доза интерес. Какво ми прави най-голямо впечатление? Редовно хората се оплакват, че този правил това и имал успех, комшията му каква жена имал, а той на какво попаднал, колегата на работа имал добър страничен бизнес, а нашият човек си пие ракията. Все непотребни съпоставки между хората. Не спирам да се чудя се защо трябва всичко да се сравнява - нужен ли ни е Бате Енчо с неговото предаване "По-по-най"?
За да стигна това, което знам в момента, изчетох доста материал. Кой полезен, кой - не, но въпросът е в това, че имах възможността да филтрирам много информация и стигнах до един извод - че уникалността не идва от това дали си над другите, а от това дали си себе си. Пределно ми е ясно, че ако днес аз съм най-добър в нещо, утре ще се намери някой, който да е по-добър от мен. Тогава какъв е смисълът да си губиш времето и усилията да постигнеш резултат, който дори няма да е дълготраен? Отговорът е - никакъв. Всяко ново нещо е надежда, лъч светлина.
В моите очи животът е едно много просто нещо, което обаче е толкова трудно да се опише поради една причина... заради своята простота. Той е нещо гениално. Можем ли да го сравним с нещо друго, може ли да го степенуваме? Не, нали? Можем ли да кажем, че има нещо по-добро от живота? Можем ли да кажем, че животът е най-най-най? Веднага мнозина биха казали на момента "да". А сега се замислете колко абсурден би бил отговорът, ако го кажете на глас. Животът е неописуем заради своята уникалност. Той е съвкупност от различни неща, които го правят един - с всичките си версии той си остава едно и също нещо за всички нас, но написан по различен начин. Хората сме част от него, също така уникални. Всички се раждаме подобни, но не и еднакви. Някои тръгват по пътя на усъвършенстването, търсейки себе си, други пък подражават, копират и налагат свой "стандарт за следване". Не мога да осъдя нито едните, нито другите. Първите искат да се развият, а вторите използват отъпкани пътеки, търсейки щастието. Все пак нали това е целта на всеки един от нас? Безсмислено е да се поставят критерии за определяне на хората по качества, умения и прочие. Няма логика да сравняваш две различни неща по различен критерии, защото те са като химичните вещества - когато реагират с катализатор, те го правят по свой, различен начин. Може ли по това да се съди кое е по-полезно от другото? Хората сме уникални, всеки един има индивидуалност, която го прави различна от другите, просто трябва да я потърси.
За да обобщя всичките тези разсъждения в нещо общо, ще те посъветвам, драги читателю - погледни звездите при ясно небе и кажи коя е най-хубавата, коя е най-голямата, коя най-бляскавата и прочие. А сега се замисли колко по-лесно би било да се наслаждаваш на самата гледка без да ти се налага да поставяш оценки, да категоризираш. След това се опитай да приложиш същата методика върху хората и ще разбереш, че всичко изглежда по друг начин. Ще видиш, че те са една цялост, базирана върху контраст и правеща разлика при всеки един. Сега помисли какво прави разликата между теб и другите и го подчертай. Това е твоят специалитет. Твоята звезда изгря. Навярно не е най-ярката, но все пак блести, нали?
Напиши най-важното за себе си в Гугъл. Напиши всичко. Потърси. Навярно няма съвпадения, а срещу резултатите стои една кръгла нула. Не се отчайвай. Ако всичко беше толкова лесно, съществуването ти щеше да е безсмислено... а сега отивай да се радваш живота, още ли вярваш, че някой друг може те научи как да живееш?
За да стигна това, което знам в момента, изчетох доста материал. Кой полезен, кой - не, но въпросът е в това, че имах възможността да филтрирам много информация и стигнах до един извод - че уникалността не идва от това дали си над другите, а от това дали си себе си. Пределно ми е ясно, че ако днес аз съм най-добър в нещо, утре ще се намери някой, който да е по-добър от мен. Тогава какъв е смисълът да си губиш времето и усилията да постигнеш резултат, който дори няма да е дълготраен? Отговорът е - никакъв. Всяко ново нещо е надежда, лъч светлина.
В моите очи животът е едно много просто нещо, което обаче е толкова трудно да се опише поради една причина... заради своята простота. Той е нещо гениално. Можем ли да го сравним с нещо друго, може ли да го степенуваме? Не, нали? Можем ли да кажем, че има нещо по-добро от живота? Можем ли да кажем, че животът е най-най-най? Веднага мнозина биха казали на момента "да". А сега се замислете колко абсурден би бил отговорът, ако го кажете на глас. Животът е неописуем заради своята уникалност. Той е съвкупност от различни неща, които го правят един - с всичките си версии той си остава едно и също нещо за всички нас, но написан по различен начин. Хората сме част от него, също така уникални. Всички се раждаме подобни, но не и еднакви. Някои тръгват по пътя на усъвършенстването, търсейки себе си, други пък подражават, копират и налагат свой "стандарт за следване". Не мога да осъдя нито едните, нито другите. Първите искат да се развият, а вторите използват отъпкани пътеки, търсейки щастието. Все пак нали това е целта на всеки един от нас? Безсмислено е да се поставят критерии за определяне на хората по качества, умения и прочие. Няма логика да сравняваш две различни неща по различен критерии, защото те са като химичните вещества - когато реагират с катализатор, те го правят по свой, различен начин. Може ли по това да се съди кое е по-полезно от другото? Хората сме уникални, всеки един има индивидуалност, която го прави различна от другите, просто трябва да я потърси.
За да обобщя всичките тези разсъждения в нещо общо, ще те посъветвам, драги читателю - погледни звездите при ясно небе и кажи коя е най-хубавата, коя е най-голямата, коя най-бляскавата и прочие. А сега се замисли колко по-лесно би било да се наслаждаваш на самата гледка без да ти се налага да поставяш оценки, да категоризираш. След това се опитай да приложиш същата методика върху хората и ще разбереш, че всичко изглежда по друг начин. Ще видиш, че те са една цялост, базирана върху контраст и правеща разлика при всеки един. Сега помисли какво прави разликата между теб и другите и го подчертай. Това е твоят специалитет. Твоята звезда изгря. Навярно не е най-ярката, но все пак блести, нали?
Напиши най-важното за себе си в Гугъл. Напиши всичко. Потърси. Навярно няма съвпадения, а срещу резултатите стои една кръгла нула. Не се отчайвай. Ако всичко беше толкова лесно, съществуването ти щеше да е безсмислено... а сега отивай да се радваш живота, още ли вярваш, че някой друг може те научи как да живееш?
събота, 1 декември 2012 г.
Избора
При мен е спокойно. Аз съм на една скала, гледам небето навярно за последен път, наслаждавам се на звездите като малко дете и се каня да скачам Вече знам, че съм направил своя избор.
Спомените ме връщат назад. Бавно превъртам лентата на съзнателния си живот. Приятелите, пакостите, наивността и гоненето на топката. Старите улички, счупеното колело, надраните колена, усмивката на щастливия човек, числата, първата книга с хванали прах от времето страници...и безгрижието. Започнах да разнищвам всичко, но колкото по-напред отивах, толкова по-мрачно ставаше.
Реших да прескоча лентата отвъд вчера, отвъд днес - да погледна утрешния ден. Опитах се да разбера какво ще стане, опитах се да прескоча мъглата на бъдещето, да го видя. Неясното беше една моя мечта, една плътна завеса през очите ми Единственото, което трябваше да направя обаче, беше просто да я дръпна. Така и направих, но със затворени очи. Не исках да знам какво ще стане. Не исках да видя знам какво ще ме очаква. Не исках да разбия всичките си очаквания на парченца, не, не, не... и ето ме сега - отново съм на скалата. Каня се да скачам. Вече направих своя избор. Знам какво ще се случи и съм готов да го посрещна. Правя крачка напред и вече съм във въздуха. Виждам на забавен каданс всичко. Земята е под мен. О, колко е красива и как приближава! Очите ми се изпълват със сълзи. Моят момент дойде. Краят чука на входната врата.
Добро утро. Е, още е тъмно, защото е средата на нощта. Време е да се оправям. Имам още какво да свърша. Минава час, а аз вече съм там където искам. Навън е студено, дъхът ми се вижда, а звездите сияят. Аз вече направих своя избор.
Спомените ме връщат назад. Бавно превъртам лентата на съзнателния си живот. Приятелите, пакостите, наивността и гоненето на топката. Старите улички, счупеното колело, надраните колена, усмивката на щастливия човек, числата, първата книга с хванали прах от времето страници...и безгрижието. Започнах да разнищвам всичко, но колкото по-напред отивах, толкова по-мрачно ставаше.
Реших да прескоча лентата отвъд вчера, отвъд днес - да погледна утрешния ден. Опитах се да разбера какво ще стане, опитах се да прескоча мъглата на бъдещето, да го видя. Неясното беше една моя мечта, една плътна завеса през очите ми Единственото, което трябваше да направя обаче, беше просто да я дръпна. Така и направих, но със затворени очи. Не исках да знам какво ще стане. Не исках да видя знам какво ще ме очаква. Не исках да разбия всичките си очаквания на парченца, не, не, не... и ето ме сега - отново съм на скалата. Каня се да скачам. Вече направих своя избор. Знам какво ще се случи и съм готов да го посрещна. Правя крачка напред и вече съм във въздуха. Виждам на забавен каданс всичко. Земята е под мен. О, колко е красива и как приближава! Очите ми се изпълват със сълзи. Моят момент дойде. Краят чука на входната врата.
Добро утро. Е, още е тъмно, защото е средата на нощта. Време е да се оправям. Имам още какво да свърша. Минава час, а аз вече съм там където искам. Навън е студено, дъхът ми се вижда, а звездите сияят. Аз вече направих своя избор.
Абонамент за:
Публикации (Atom)