Обещах си да не пиша за политика, но тук не можах да се сдържа. Събитията в България са извънредни и реших и аз да покажа моето мнение. Като горд с произхода си аз милея за родината и се радвам за всяка нотка патриотизъм, която лъхва от протестите на хората, които губят своето време в името на кауза. Излизат, борят се в името на държавата, правят го мирно, като цивилизовани граждани - такива, каквито европейците не искат да си ни представят. Макар и в задния двор на Европейския съюз, ние не сме само негови изтърсачета, ние сме големи. Имаме силите, имаме разума, имаме потенциала, имаме мястото, имаме всичко, което може да ни направи щастливи - трябва ни само воля. Тази непримиримост, която е побеждавала всички в региона, този дух, който е сплотявал нацията в моменти на катастрофа, тази адаптация, която ни е съхранила живи в моменти на гибел.
Бойко Борисов се предаде. И казвате, че няма алтернатива? Защитавате човек, който в тежък момент вместо да поеме отговорността на действията си и да се задейства, се предава при първия оказан натиск? Това не е поемане на вина, това е бягане от нея. Когато кажем "Бойко го няма", всички питат "И кой ще дойде?" Нима най-доброто, което имаме за властта, е полицай с пожарникарско образование и една прочетена книга? Нима учител по физическо трябва да е дясната ръка на лидера на страната? Българино, ти, който създаде бойната авиация, ти, който създаде много лекарства, ти, който създаде технологията на света - компютъра. Ти ли точно ще кажеш, че няма умни хора в тази страна?
Времето дойде. Народе, обичаш Левски, почиташ го, но защо не го последваш? Защо не поемеш властта в свои ръце. Народе, ти изстрада своето щастие. Не позволявай на някой да ти го открадне. Ти плати цената си, време е да получиш това, заради което мизерства. Властта е моя, твоя и на всеки един. Българино, ти не си овца, не се нуждаеш от пастир, ти си горд европеец и гражданин на света. Ти избираш. Ти поемаш отговорността. Ти си човекът, който трябва да отстоява правата си!
сряда, 20 февруари 2013 г.
вторник, 12 февруари 2013 г.
Враг
Да живееш в размирно време и да не познаваш думата "враг" - това не е истина. Всеки от нас се е срещал с него... и то доста често. За някои той е външен фактор, но за повечето идва отвътре.
Точно така - твоят враг си самият ти. Той е слаб, понякога силен, друг път те унищожава. Има случаи и в които те побеждава - всъщност, това е почти винаги. Врагът ти е всичко, но понякога ти те струва нищожен. И точно когато го подцениш, този малък детайл преобръща живота ти - казаната или спестената дума, парите, които внесе в банката, колата, която реши да купиш "изгодно", лъжата, която изрече, истината, която не спести. Всеки малък детайл - всеки един обикновен момент от живота ти - това е мястото на твоя враг. Изниква от нищото, прави това, за което е "дошъл", и си заминава. Също така неконтролируемо, както се е и появил.
Проблемът обаче не е в това, че той е срещу теб, проблемът е, че е винаги до теб. Точно така. Той е твоят предател. Ти го познаваш, но не можеш да избягаш от него. Където и да се обърнеш, него го няма... защото е една крачка напред. Колкото и да бягаш, той няма да те стигне, но ще бъде току преди теб на финалната права. Ще се опиташ да го култивираш, да го направиш свой приятел, но няма да успееш. Ще го мразиш от дъното на душата си - а той все така безразлично ще ти съсипва живота. Трудно е да се изправиш срещу съперник, когото не просто не можеш да победиш, а не можеш дори да видиш. Твоята тактика работи срещу теб, всичко е срещу теб. И ти се ядосваш. Усещаш, че можеш да победиш. Достигаш до този етап, когато можеш да пречупиш врага. И той някак си се изплъзва - отново. А след малко те тръшва на пода. Това е краят. Знаеш го. Отново загуби. Чудя се дали да те съжалявам, дали да ти се смея, или да те излъжа, че можеш да победиш. Научих се да не говоря неистини, затова ще ти го съобщя - честито, ти загуби. Времето е неопределено, но това не значи, че няма да се случи.
Мислиш си, че можеш да победиш себе си. Как? Като отидеш на витрината със сладки и си кажеш, че са калорични? Браво, победи моментната си мечта. Или пък я направи реалност, като си купи? Тогава ще победиш организма си и ще вкараш вредна захар. Победа... ама Пирова.
Ако искаш да не загубиш от врага си, просто не се бори срещу него. Приеми го като част от себе си. Работи с него, работи за него, работи понякога и срещу него. Това, че ще загубиш войната, не значи, че всяка битка е загубена. Това, че не можеш да победиш, не значи, че не можеш да станеш герой, че не можеш да успееш в живота, че ти си едно провалено съществуване, че цялото ти присъствие тук е загуба на всякакъв тип ресурси. Това е фатализъм и ако мислиш така, значи врагът ти ти е нанесъл сериозен удар. Същото важи и в случай, че си мислиш, че успя да надвиеш съперника.
Запомни - твоят враг е навсякъде. Той те дебне до ъгъла, зад стената, под масата... той е дори в огледалото. Стряскащо е. Когато се погледнеш, ще видиш и него, когато проговориш, ще чуеш и шепота му. Но това не е твоят проблем. Истинската ти грижа е, че той е вътре в теб и единственият начин да го победиш... е да победиш самия себе си, защото твоят враг - това си ти.
Точно така - твоят враг си самият ти. Той е слаб, понякога силен, друг път те унищожава. Има случаи и в които те побеждава - всъщност, това е почти винаги. Врагът ти е всичко, но понякога ти те струва нищожен. И точно когато го подцениш, този малък детайл преобръща живота ти - казаната или спестената дума, парите, които внесе в банката, колата, която реши да купиш "изгодно", лъжата, която изрече, истината, която не спести. Всеки малък детайл - всеки един обикновен момент от живота ти - това е мястото на твоя враг. Изниква от нищото, прави това, за което е "дошъл", и си заминава. Също така неконтролируемо, както се е и появил.
Проблемът обаче не е в това, че той е срещу теб, проблемът е, че е винаги до теб. Точно така. Той е твоят предател. Ти го познаваш, но не можеш да избягаш от него. Където и да се обърнеш, него го няма... защото е една крачка напред. Колкото и да бягаш, той няма да те стигне, но ще бъде току преди теб на финалната права. Ще се опиташ да го култивираш, да го направиш свой приятел, но няма да успееш. Ще го мразиш от дъното на душата си - а той все така безразлично ще ти съсипва живота. Трудно е да се изправиш срещу съперник, когото не просто не можеш да победиш, а не можеш дори да видиш. Твоята тактика работи срещу теб, всичко е срещу теб. И ти се ядосваш. Усещаш, че можеш да победиш. Достигаш до този етап, когато можеш да пречупиш врага. И той някак си се изплъзва - отново. А след малко те тръшва на пода. Това е краят. Знаеш го. Отново загуби. Чудя се дали да те съжалявам, дали да ти се смея, или да те излъжа, че можеш да победиш. Научих се да не говоря неистини, затова ще ти го съобщя - честито, ти загуби. Времето е неопределено, но това не значи, че няма да се случи.
Мислиш си, че можеш да победиш себе си. Как? Като отидеш на витрината със сладки и си кажеш, че са калорични? Браво, победи моментната си мечта. Или пък я направи реалност, като си купи? Тогава ще победиш организма си и ще вкараш вредна захар. Победа... ама Пирова.
Ако искаш да не загубиш от врага си, просто не се бори срещу него. Приеми го като част от себе си. Работи с него, работи за него, работи понякога и срещу него. Това, че ще загубиш войната, не значи, че всяка битка е загубена. Това, че не можеш да победиш, не значи, че не можеш да станеш герой, че не можеш да успееш в живота, че ти си едно провалено съществуване, че цялото ти присъствие тук е загуба на всякакъв тип ресурси. Това е фатализъм и ако мислиш така, значи врагът ти ти е нанесъл сериозен удар. Същото важи и в случай, че си мислиш, че успя да надвиеш съперника.
Запомни - твоят враг е навсякъде. Той те дебне до ъгъла, зад стената, под масата... той е дори в огледалото. Стряскащо е. Когато се погледнеш, ще видиш и него, когато проговориш, ще чуеш и шепота му. Но това не е твоят проблем. Истинската ти грижа е, че той е вътре в теб и единственият начин да го победиш... е да победиш самия себе си, защото твоят враг - това си ти.
събота, 9 февруари 2013 г.
Кон с капаци
Ти не грешиш. Винаги имаш право. Твоето мнение е закон? Любимите ти политици, спортисти, ястия и всичко твое любимо е най-добро? Дийй! Още един кон с капаци.
Но ще е срамно да поставя под общ знаменател американският мустанг и българския катър - какво са те чистите породи коне пред българската мощ.
Да си американски кон с капаци не е трудна задача - живееш си разнообразния живот, случват ти се невероятни неща, като да отидеш по различно време на светофара с колата си, да отидеш на фитнес и да се качиш по стълбите вместо по ескалатора. Абе, мечта. А, и забравих - трябва да играеш лотарията, като напът към къщи си купиш чаша кафе и се подготвиш да гледаш нощната рубрика на Джей Лено - все с нещо глупаво ще те изненада. Следиш новините и се плашиш от всичко. Ей, да си американски с кон значи... с големи капаци.
Ама българското си е българско, майка му стара. Друго си е да попсуваш политици, аналитици, кибици и тем подобни. Наред. Да изтъкнеш качествата на един истински Ганьо Балкански - ако не се докажеш сега, кога? Да влезеш в еврофутбола като победител - твоята домашна обстановка, вмирисана на цигари, евтина бира и свежа мъжка пот, да пуснеш 2 комбинации с по 5 лева, да запалиш един фас "Арда" и да гледаш мачовете на иначе хубавия телевизор - единственото нещо, което напомня за Европа в пункта. Ти си звездата на вечерта! Отбий се и през тото пункта, че иначе може да изпуснеш милионите.
Ти обаче не си кон с капаци. Нека не обиждаме животните, пък и кухненските прибори не са виновни с нищо. Ти си уникално рядка порода - такива като теб се търсят навсякъде. Да кажеш кой човек е готин, кой - не, коя мадама има стегнато дупе и кой младеж се е остригал първи номер. Ти знаеш всичко. Каквото кажеш, това става
Не се припозна тук, нали? Това е един шаблон, нормално е да не попаднеш в него. Ама се замисли ти не ламтиш ли за пари? Не искаш ли да имаш слава? Не искаш ли да се превърнеш в "звездата на вечерта", всички погледи да са приковани в теб? Не искаш ли да имаш всичко, което си пожелаеш? Не мечтаеш ли за кариера? Не искаш ли да изглеждаш като модел на Fashion TV, не искаш ли да караш Мерцедес, защото е Мерцедес? Не искаш ли да пиеш отлежало Джони, докато се наслаждаваш на новия Ролекс? Формираш си модел за подражание, забравяш какво наистина ти харесва, забравяш какво е призванието ти. И още по-лошо - няма да си признаеш, защото си кон с капаци, не можеш да погледнеш отвъд зримото. Важен е твоят път - само направо, към заветната цел - парите, които надали ще имаш, а дори и да имаш, няма да можеш да изхарчиш. Животът ти остава в миманса. И ще умреш в нещастие - че нямаш еди какво си, защото не се научи да имаш - научи се да нямаш и да искаш да имаш. Не се научи да цениш, защото фокусът ти е там, където ти насочат главата.
А сега ме извини, отивам да взема седлото.
Но ще е срамно да поставя под общ знаменател американският мустанг и българския катър - какво са те чистите породи коне пред българската мощ.
Да си американски кон с капаци не е трудна задача - живееш си разнообразния живот, случват ти се невероятни неща, като да отидеш по различно време на светофара с колата си, да отидеш на фитнес и да се качиш по стълбите вместо по ескалатора. Абе, мечта. А, и забравих - трябва да играеш лотарията, като напът към къщи си купиш чаша кафе и се подготвиш да гледаш нощната рубрика на Джей Лено - все с нещо глупаво ще те изненада. Следиш новините и се плашиш от всичко. Ей, да си американски с кон значи... с големи капаци.
Ама българското си е българско, майка му стара. Друго си е да попсуваш политици, аналитици, кибици и тем подобни. Наред. Да изтъкнеш качествата на един истински Ганьо Балкански - ако не се докажеш сега, кога? Да влезеш в еврофутбола като победител - твоята домашна обстановка, вмирисана на цигари, евтина бира и свежа мъжка пот, да пуснеш 2 комбинации с по 5 лева, да запалиш един фас "Арда" и да гледаш мачовете на иначе хубавия телевизор - единственото нещо, което напомня за Европа в пункта. Ти си звездата на вечерта! Отбий се и през тото пункта, че иначе може да изпуснеш милионите.
Ти обаче не си кон с капаци. Нека не обиждаме животните, пък и кухненските прибори не са виновни с нищо. Ти си уникално рядка порода - такива като теб се търсят навсякъде. Да кажеш кой човек е готин, кой - не, коя мадама има стегнато дупе и кой младеж се е остригал първи номер. Ти знаеш всичко. Каквото кажеш, това става
Не се припозна тук, нали? Това е един шаблон, нормално е да не попаднеш в него. Ама се замисли ти не ламтиш ли за пари? Не искаш ли да имаш слава? Не искаш ли да се превърнеш в "звездата на вечерта", всички погледи да са приковани в теб? Не искаш ли да имаш всичко, което си пожелаеш? Не мечтаеш ли за кариера? Не искаш ли да изглеждаш като модел на Fashion TV, не искаш ли да караш Мерцедес, защото е Мерцедес? Не искаш ли да пиеш отлежало Джони, докато се наслаждаваш на новия Ролекс? Формираш си модел за подражание, забравяш какво наистина ти харесва, забравяш какво е призванието ти. И още по-лошо - няма да си признаеш, защото си кон с капаци, не можеш да погледнеш отвъд зримото. Важен е твоят път - само направо, към заветната цел - парите, които надали ще имаш, а дори и да имаш, няма да можеш да изхарчиш. Животът ти остава в миманса. И ще умреш в нещастие - че нямаш еди какво си, защото не се научи да имаш - научи се да нямаш и да искаш да имаш. Не се научи да цениш, защото фокусът ти е там, където ти насочат главата.
А сега ме извини, отивам да взема седлото.
събота, 2 февруари 2013 г.
Инстинкт
Отмятам ръка, поглеждам часа и чакам влака. Съзнанието ми е в мъгла. Отново ме спасява инстинктът за съхранение. Животът ми стана твърде напечен напоследък. И честно казано искам да спра. Не се чудете какво съм, аз съм агент на добрите. Спасявам хората от престъпниците, или по-точно - от инакомислещите. Потушаване на протести, предотвратяване на обири на банки от отчаяни хора, кибер престъпления срещу мафиоти. В общи линии правя едно и също - нареждам на подчинените си да бият лошите, под наслов, че пазят добрите. И тази вечер май няма да спя.
Ще се почудите защо работя все още като детектив, началник или прочие? Нали вече съм осъзнат? Нарича се инстинкт. Не мога да правя друго. Изгубих почти всичко, остана едната работа. Затова съм навсякъде - Източна Европа, Азия, Северна Америка, в общи линии - където ме правят. И аз работя като професионалист - координирам се с местните и раздавам правосъдие. Пазя "шефовете", но пред медиите аз защитавам правдата и обществото. Пазя обществото, вярно е... от самото него. Честно казано взе да ми омръзва. Този инстинкт, който навремето ме накара да служа на народа си, в същото време ме кара да работя против него... а доста често и далеч от него. Ето, сега някакъв си агент от американските служби ще ми дава инструкции за престъпниците в Източна Европа. И аз ще слушам. Ще слушам човек, чието реално име не знам, никога няма да знам и още по-лошото - никога няма да искам да знам. Станах пионка, чиято задача е да изпълнява - не ме интересуват детайлите, интересува ме краят. Навярно отново ще има хора, които ще бъдат пребити до смърт, други наплашени, трети няма да излизат от домовете си с месеци. Защо ми пука?
Прибирам се вкъщи. Влакът ме докара до нас. Въртя се с часове, да заспя - не вярвам, че ще стане. 12 невинни хора с изпочупени кости - всичките свободно мислещи хора. Заради мен. Това обяснява всичко. Не мога да понасям картата, която ми дава достъп до всякакви малтретирания. Не мога да понясам лицето в огледалото, защото ме е страх да погледна злобата, наслоена в лицето и погледа на човека, който винаги е прав. Защото в моите очи аз винаги съм прав, макар и да съм виновен за затвори, побоища и куп други вмешателства в чужди животи. И още по-лошото е, че аз знам, че тук съм никой. На високите етажи - там е истинската работа. Там животът не струва пари, но не е и безценен, там законът дава път на интереса.
Ето ме отново. Чист. Далеч съм от мръсния бизнес, работя в Испания, охранител съм. Далеч съм от всичката пролята кръв. Дълго ми отне, докато се реша.
Отново беше студена вечер, отново полярният студ сковаваше тялото ми. Отново поглеждах часовника, чакайки да хвана влака - към службата. През целия престой държах картата, която ми даде толкова много незабравими моменти. Колкото незабравими, толкова и непоносими. Това беше последният път, в който можех да бъда законен престъпник, можех да нарушавам човешките права и да ми бъде заплатено. В службата видях много изтормозени лица. Всички там бяха като мен - молеха се да напуснат..но те не бяха действащите лица, а аз бях. Затова и теглих чертата. Когато се връщах, се чувствах лек. Сякаш толкова голям товар се беше свлякъл от мен. Легнах и заспах. За първи път от толкова време насам. Но ме стресна кошмар - съдбата не ме беше забравила. Обядът ми не остана неплатен.
Продължих да плащам толкова дълго, продължавам сега, ще го правя и докато не си платя с живота. Твърде скъпо "служих" на народа си. Честно казано, смятам да се откажа вече, това не е живот. И се чудя какво продължава да ме държи все още в играта - а, да, сетих се, инстинкт...
Ще се почудите защо работя все още като детектив, началник или прочие? Нали вече съм осъзнат? Нарича се инстинкт. Не мога да правя друго. Изгубих почти всичко, остана едната работа. Затова съм навсякъде - Източна Европа, Азия, Северна Америка, в общи линии - където ме правят. И аз работя като професионалист - координирам се с местните и раздавам правосъдие. Пазя "шефовете", но пред медиите аз защитавам правдата и обществото. Пазя обществото, вярно е... от самото него. Честно казано взе да ми омръзва. Този инстинкт, който навремето ме накара да служа на народа си, в същото време ме кара да работя против него... а доста често и далеч от него. Ето, сега някакъв си агент от американските служби ще ми дава инструкции за престъпниците в Източна Европа. И аз ще слушам. Ще слушам човек, чието реално име не знам, никога няма да знам и още по-лошото - никога няма да искам да знам. Станах пионка, чиято задача е да изпълнява - не ме интересуват детайлите, интересува ме краят. Навярно отново ще има хора, които ще бъдат пребити до смърт, други наплашени, трети няма да излизат от домовете си с месеци. Защо ми пука?
Прибирам се вкъщи. Влакът ме докара до нас. Въртя се с часове, да заспя - не вярвам, че ще стане. 12 невинни хора с изпочупени кости - всичките свободно мислещи хора. Заради мен. Това обяснява всичко. Не мога да понасям картата, която ми дава достъп до всякакви малтретирания. Не мога да понясам лицето в огледалото, защото ме е страх да погледна злобата, наслоена в лицето и погледа на човека, който винаги е прав. Защото в моите очи аз винаги съм прав, макар и да съм виновен за затвори, побоища и куп други вмешателства в чужди животи. И още по-лошото е, че аз знам, че тук съм никой. На високите етажи - там е истинската работа. Там животът не струва пари, но не е и безценен, там законът дава път на интереса.
Ето ме отново. Чист. Далеч съм от мръсния бизнес, работя в Испания, охранител съм. Далеч съм от всичката пролята кръв. Дълго ми отне, докато се реша.
Отново беше студена вечер, отново полярният студ сковаваше тялото ми. Отново поглеждах часовника, чакайки да хвана влака - към службата. През целия престой държах картата, която ми даде толкова много незабравими моменти. Колкото незабравими, толкова и непоносими. Това беше последният път, в който можех да бъда законен престъпник, можех да нарушавам човешките права и да ми бъде заплатено. В службата видях много изтормозени лица. Всички там бяха като мен - молеха се да напуснат..но те не бяха действащите лица, а аз бях. Затова и теглих чертата. Когато се връщах, се чувствах лек. Сякаш толкова голям товар се беше свлякъл от мен. Легнах и заспах. За първи път от толкова време насам. Но ме стресна кошмар - съдбата не ме беше забравила. Обядът ми не остана неплатен.
Продължих да плащам толкова дълго, продължавам сега, ще го правя и докато не си платя с живота. Твърде скъпо "служих" на народа си. Честно казано, смятам да се откажа вече, това не е живот. И се чудя какво продължава да ме държи все още в играта - а, да, сетих се, инстинкт...
петък, 1 февруари 2013 г.
Хапвай спокойно
Хапвай спокойно. Ако искаш се натъпчи като свиня и се оплаквай от това, че не е станало на твоето днес. Колко жалко...
Свиниш се с храна, докато хората умират от глад. Карай, нали не си ти? Виждаш баби, които са решили веднъж да си угодят, като си купят портокал, но не им достигат 3-4 стотинки, но не ти става жал. Как ли да ти стане, като се формираш като егоист и консуматор. Кажи не, а после иди купи 1 кило на някоя баба или някой дядо в супермаркета. Съмнявам се, че ще се лишиш. Но ще кажеш "не съм такъв човек" заради едната гордост. Така е, ти я имаш тази черта, но онези баби и дядовци я нямат - на празен стомах с какво да се гордеят? Мрънкаш, че в автобуса било пълно с такива, които пазарят от супермаркетите, мрънкаш, че миришели лошо, мрънкаш, че системата ни е такава, мрънкаш, че не можеш да се реализираш. Мрънкаш.... и ядеш. Тъпчеш се. Не е нужно да имаш наднорменото тегло или лошите обноски на хранене, за да те нарека "свиня". Ама не си ли? Търсиш постоянно начин да угодиш на червата си. Няма да нахраниш уличното куче, защото нямаш... нямаш, така е. Нямаш ценности. Ще изядеш и последната троха, но на другите няма да дадеш.
Хората се развиват, ти ядеш, хората се борят, ти продължаваш да мляскаш, хората успяват, а ти се ядосваш, че късметът ти обръща гръб, поглъщайки последната хапка от освинената си уста. Уста, в която влизат говна и излизат говна. Гнусно, много гнусно. Обаче е истина.
Къде е положителното? Може би в протестите, може би в това, че хората ще си потърсят правата. Така е, ще го направят едни, а други ще се тъпчат пред телевизора и ще кимат одобрително "по свински". Ама нищо, хапвай спокойно, не искам да ти прекъсвам яденето. Внимавай да не се задавиш само, не искам да те тревожа. Само се пази след години да не те достигне прокобата на четирите стотинки, защото от там измъкване няма.
Ммм, че вкусно. Мисля, че вече се освиних... освиних се с хорската свинщина.
Свиниш се с храна, докато хората умират от глад. Карай, нали не си ти? Виждаш баби, които са решили веднъж да си угодят, като си купят портокал, но не им достигат 3-4 стотинки, но не ти става жал. Как ли да ти стане, като се формираш като егоист и консуматор. Кажи не, а после иди купи 1 кило на някоя баба или някой дядо в супермаркета. Съмнявам се, че ще се лишиш. Но ще кажеш "не съм такъв човек" заради едната гордост. Така е, ти я имаш тази черта, но онези баби и дядовци я нямат - на празен стомах с какво да се гордеят? Мрънкаш, че в автобуса било пълно с такива, които пазарят от супермаркетите, мрънкаш, че миришели лошо, мрънкаш, че системата ни е такава, мрънкаш, че не можеш да се реализираш. Мрънкаш.... и ядеш. Тъпчеш се. Не е нужно да имаш наднорменото тегло или лошите обноски на хранене, за да те нарека "свиня". Ама не си ли? Търсиш постоянно начин да угодиш на червата си. Няма да нахраниш уличното куче, защото нямаш... нямаш, така е. Нямаш ценности. Ще изядеш и последната троха, но на другите няма да дадеш.
Хората се развиват, ти ядеш, хората се борят, ти продължаваш да мляскаш, хората успяват, а ти се ядосваш, че късметът ти обръща гръб, поглъщайки последната хапка от освинената си уста. Уста, в която влизат говна и излизат говна. Гнусно, много гнусно. Обаче е истина.
Къде е положителното? Може би в протестите, може би в това, че хората ще си потърсят правата. Така е, ще го направят едни, а други ще се тъпчат пред телевизора и ще кимат одобрително "по свински". Ама нищо, хапвай спокойно, не искам да ти прекъсвам яденето. Внимавай да не се задавиш само, не искам да те тревожа. Само се пази след години да не те достигне прокобата на четирите стотинки, защото от там измъкване няма.
Ммм, че вкусно. Мисля, че вече се освиних... освиних се с хорската свинщина.
Абонамент за:
Публикации (Atom)