В памет на..

Пари, пари, пари. Успехи, успехи, успехи.
Щастие.
Къде?

Да, определено. Превръщаш се в роб на живота, предаваш себе си, за да не предадеш другите. Правиш това, което не искаш, за да си това, което не си. Чуваш гласове. Много. Хиляди. А езика ти стои зад зъбите. Някъде там. Нехванал прах заради слюнката, която не усещаш как произвеждаш. Както и не усещаш как живота си - минава през теб, заминава.
А е толкова лесно да проумееш какво искаш. Да потопиш съзнанието си за миг във вътрешния си свят. Да бъдеш луд, да покажеш на света лицето, което не е виждано. Да отлепиш маската от името си. Да превърнеш живота си в нещо различно. Нещо истинско. Защото не е живот да си част от нещо, в което не принадлежиш. Да изживяваш чуждата мечта, да ставаш по-добър, да ставаш по-могъщ, да разгърнеш потенциала си...и да осъзнаеш, че той е някъде другаде. Мечтата ти ще живее завинаги в теб. Ще умреш с нея. И ще остане там. Някъде скътана на дъното на душата ти. Плачеща. Но ридаенето няма да спре сянката на слънцето да се отмести за последен път от грозния ковчег, който ще те измъкне от този свят.  Ще заровиш още една мечта в гроба. Може би ти ще си човекът, който ще спаси човечеството от болестите, които само си създаде - човешките злини. От този памук, който с два водни знака се превърна в окова на собственика си. Окова го и го унищожи. Захвърли миналото му в мрака, завзе настоящето му и прихвана бъдещето му. А всичко е толкова реално, че чак не ти се вярва. И няма как да е иначе.
Но не ми се мисли за това. Писна ми да украсявам живота. Да му придавам "цвят", когато черното е черно, а бялото - бяло. Когато трябва да нарека "сивото" "червено". Когато трябва да убедя света, че всичко ще бъде наред, а аз самият дали съм, вече и аз не знам. Очакванията на всички хора до мен, обществото като модел за подражание. И в един момент осъзнавам грозната истина - унищожавайки себе си, създавам имиджа си. Имидж, да - холограма на моя свят. Виждам я тази холограма. Всички я виждат. Но я няма. Къде е? Кой предава това съобщение? Не знам.
На моменти просто усещам как душата ми се смачква. А тя е там. В мен. Тя е мен. И няма да се промени. Оставих я да гладува на сметището, за да храня егото си с най-изисканите деликатеси. Да му дам цялото си битие. Да му отделя цялото си време. Да си сверя часовника с другите, за да разбера, че моят мърда само напред. И никога няма да се синхронизира, защото в момента, в който го настроя, той ще е вече назад.
И това е тъжно.
Това е светът.
Това е моята истина за света.
Гнусна, грозна рецепта за щастие.
И работи ли?
Понякога.
От момента, в който стана, до момента, в който се събудя. Някъде между 2 и 3 сутринта. И когато си легна, заспива - заспива душата ми. С тази тиха и скромна усмивка на залък в устата на гладника. С премрежен поглед. С тъга на лицето. Очакваща следващата хапка.
И в замяна на това малко парченце духовна храна, откривам защо съм тук, защо съществувам.


Осъзнавам. Че аз съм Човек. Че когато ясновидката е казала на майка ми, че един Николай ще й дойде на гости, този гостенин ще остави нещо след себе си. И ще си замине, към своя дом. Някъде другаде, незнайно къде, след дълги години.
И когато дъждът измие сълзите на хората, когато слънцето огрее последния спомен от съществуването ми - нека пише "Тук ЖИВЯ ... " .

В памет на дядо ми
Неделчо Калоянов
Сбогом, началник!