Събуждаш се, поемаш въздух. Обръщаш се. Светът е поел своя нов курс за деня. Приготвяш се да изградиш своето светло битие. Ровичаш в интернет, търсейки нова интрига. Може би ще си приготвиш кафе, или ще закъснееш в трафика. Отиваш на лов за пари, навярно търсейки щастие. И се прибираш без сили, психически и физически извън кондиция. Времето ще мине, ще изтече, а ти ще се бориш да си все по-напред и напред, докато накрая не спреш и тръгнеш в обратния ход - за Онзи свят.
Ако знаеш, че времето ти е преброено, така ли ще живееш? Ако знаеш, че един ден всичко ще свърши, без значение какво постигаш, това ли ще избереш? Ти ще умреш. Приеми го. Тялото, на което робуваш, ще те изостави, когато най-малко очакваш. Ще измъчиш себе си. Ще измъчиш и другите.
Ти си купчина кокали, кожа и органи. В най-скъпата кола, с най-скъпите дрехи, сред най-скъпите за теб хора. Не искаш да приемеш етикета, защото бруталността те кара да настръхнеш. Няма как да повярваш, разбира се. Не е защото не можеш, а защото не можеш да си позволиш да си го помислиш. Възпитали са те да търсиш успеха на всяка цена, да караш с рогата напред, а пък каквото стане. Издигнали са те на пиедестал - вкъщи, в социалните медии, в училище. И когато те свалят от него в най-неподходящия момент, боли. Когато загубиш състезание, се съсипваш. Когато ти кажат, че не ставаш - плачеш. Когато те отхвърлят, се затваряш в себе си. Приеми го. Никога няма да си най-отгоре на пирамидата, защото винаги ще се намери някой, който има нещо, което ти нямаш. Ще станеш експерт в работата си, но ще си слаб родител, ще направиш страхотно тяло, но ще загърбиш душата си. Ще спечелиш нещо и ще загубиш друго.
Затова обичай хората. Дарявай знание. Споделяй опит. Мечтай.
Мечтите са безплатни.
Както всяко безценно нещо.
Ти не си това, което учиш. Не си това, което работиш. Не си това, което говориш. Ти си това, което дадеш. Ти си това, което светът ще спечели от теб.
четвъртък, 2 ноември 2017 г.
сряда, 12 юли 2017 г.
В памет на..
Пари, пари, пари. Успехи, успехи, успехи.
Щастие.
Къде?
Да, определено. Превръщаш се в роб на живота, предаваш себе си, за да не предадеш другите. Правиш това, което не искаш, за да си това, което не си. Чуваш гласове. Много. Хиляди. А езика ти стои зад зъбите. Някъде там. Нехванал прах заради слюнката, която не усещаш как произвеждаш. Както и не усещаш как живота си - минава през теб, заминава.
А е толкова лесно да проумееш какво искаш. Да потопиш съзнанието си за миг във вътрешния си свят. Да бъдеш луд, да покажеш на света лицето, което не е виждано. Да отлепиш маската от името си. Да превърнеш живота си в нещо различно. Нещо истинско. Защото не е живот да си част от нещо, в което не принадлежиш. Да изживяваш чуждата мечта, да ставаш по-добър, да ставаш по-могъщ, да разгърнеш потенциала си...и да осъзнаеш, че той е някъде другаде. Мечтата ти ще живее завинаги в теб. Ще умреш с нея. И ще остане там. Някъде скътана на дъното на душата ти. Плачеща. Но ридаенето няма да спре сянката на слънцето да се отмести за последен път от грозния ковчег, който ще те измъкне от този свят. Ще заровиш още една мечта в гроба. Може би ти ще си човекът, който ще спаси човечеството от болестите, които само си създаде - човешките злини. От този памук, който с два водни знака се превърна в окова на собственика си. Окова го и го унищожи. Захвърли миналото му в мрака, завзе настоящето му и прихвана бъдещето му. А всичко е толкова реално, че чак не ти се вярва. И няма как да е иначе.
Но не ми се мисли за това. Писна ми да украсявам живота. Да му придавам "цвят", когато черното е черно, а бялото - бяло. Когато трябва да нарека "сивото" "червено". Когато трябва да убедя света, че всичко ще бъде наред, а аз самият дали съм, вече и аз не знам. Очакванията на всички хора до мен, обществото като модел за подражание. И в един момент осъзнавам грозната истина - унищожавайки себе си, създавам имиджа си. Имидж, да - холограма на моя свят. Виждам я тази холограма. Всички я виждат. Но я няма. Къде е? Кой предава това съобщение? Не знам.
На моменти просто усещам как душата ми се смачква. А тя е там. В мен. Тя е мен. И няма да се промени. Оставих я да гладува на сметището, за да храня егото си с най-изисканите деликатеси. Да му дам цялото си битие. Да му отделя цялото си време. Да си сверя часовника с другите, за да разбера, че моят мърда само напред. И никога няма да се синхронизира, защото в момента, в който го настроя, той ще е вече назад.
И това е тъжно.
Това е светът.
Това е моята истина за света.
Гнусна, грозна рецепта за щастие.
И работи ли?
Понякога.
От момента, в който стана, до момента, в който се събудя. Някъде между 2 и 3 сутринта. И когато си легна, заспива - заспива душата ми. С тази тиха и скромна усмивка на залък в устата на гладника. С премрежен поглед. С тъга на лицето. Очакваща следващата хапка.
И в замяна на това малко парченце духовна храна, откривам защо съм тук, защо съществувам.
Осъзнавам. Че аз съм Човек. Че когато ясновидката е казала на майка ми, че един Николай ще й дойде на гости, този гостенин ще остави нещо след себе си. И ще си замине, към своя дом. Някъде другаде, незнайно къде, след дълги години.
И когато дъждът измие сълзите на хората, когато слънцето огрее последния спомен от съществуването ми - нека пише "Тук ЖИВЯ ... " .
В памет на дядо ми
Неделчо Калоянов
Сбогом, началник!
Щастие.
Къде?
Да, определено. Превръщаш се в роб на живота, предаваш себе си, за да не предадеш другите. Правиш това, което не искаш, за да си това, което не си. Чуваш гласове. Много. Хиляди. А езика ти стои зад зъбите. Някъде там. Нехванал прах заради слюнката, която не усещаш как произвеждаш. Както и не усещаш как живота си - минава през теб, заминава.
А е толкова лесно да проумееш какво искаш. Да потопиш съзнанието си за миг във вътрешния си свят. Да бъдеш луд, да покажеш на света лицето, което не е виждано. Да отлепиш маската от името си. Да превърнеш живота си в нещо различно. Нещо истинско. Защото не е живот да си част от нещо, в което не принадлежиш. Да изживяваш чуждата мечта, да ставаш по-добър, да ставаш по-могъщ, да разгърнеш потенциала си...и да осъзнаеш, че той е някъде другаде. Мечтата ти ще живее завинаги в теб. Ще умреш с нея. И ще остане там. Някъде скътана на дъното на душата ти. Плачеща. Но ридаенето няма да спре сянката на слънцето да се отмести за последен път от грозния ковчег, който ще те измъкне от този свят. Ще заровиш още една мечта в гроба. Може би ти ще си човекът, който ще спаси човечеството от болестите, които само си създаде - човешките злини. От този памук, който с два водни знака се превърна в окова на собственика си. Окова го и го унищожи. Захвърли миналото му в мрака, завзе настоящето му и прихвана бъдещето му. А всичко е толкова реално, че чак не ти се вярва. И няма как да е иначе.
Но не ми се мисли за това. Писна ми да украсявам живота. Да му придавам "цвят", когато черното е черно, а бялото - бяло. Когато трябва да нарека "сивото" "червено". Когато трябва да убедя света, че всичко ще бъде наред, а аз самият дали съм, вече и аз не знам. Очакванията на всички хора до мен, обществото като модел за подражание. И в един момент осъзнавам грозната истина - унищожавайки себе си, създавам имиджа си. Имидж, да - холограма на моя свят. Виждам я тази холограма. Всички я виждат. Но я няма. Къде е? Кой предава това съобщение? Не знам.
На моменти просто усещам как душата ми се смачква. А тя е там. В мен. Тя е мен. И няма да се промени. Оставих я да гладува на сметището, за да храня егото си с най-изисканите деликатеси. Да му дам цялото си битие. Да му отделя цялото си време. Да си сверя часовника с другите, за да разбера, че моят мърда само напред. И никога няма да се синхронизира, защото в момента, в който го настроя, той ще е вече назад.
И това е тъжно.
Това е светът.
Това е моята истина за света.
Гнусна, грозна рецепта за щастие.
И работи ли?
Понякога.
От момента, в който стана, до момента, в който се събудя. Някъде между 2 и 3 сутринта. И когато си легна, заспива - заспива душата ми. С тази тиха и скромна усмивка на залък в устата на гладника. С премрежен поглед. С тъга на лицето. Очакваща следващата хапка.
И в замяна на това малко парченце духовна храна, откривам защо съм тук, защо съществувам.
Осъзнавам. Че аз съм Човек. Че когато ясновидката е казала на майка ми, че един Николай ще й дойде на гости, този гостенин ще остави нещо след себе си. И ще си замине, към своя дом. Някъде другаде, незнайно къде, след дълги години.
И когато дъждът измие сълзите на хората, когато слънцето огрее последния спомен от съществуването ми - нека пише "Тук ЖИВЯ ... " .
В памет на дядо ми
Неделчо Калоянов
Сбогом, началник!
Абонамент за:
Публикации (Atom)