Инстинкт

Отмятам ръка, поглеждам часа и чакам влака. Съзнанието ми е в мъгла. Отново ме спасява инстинктът за съхранение. Животът ми стана твърде напечен напоследък. И честно казано искам да спра. Не се чудете какво съм, аз съм агент на добрите. Спасявам хората от престъпниците, или по-точно - от инакомислещите. Потушаване на протести,  предотвратяване на обири на банки от отчаяни хора, кибер престъпления срещу мафиоти. В общи линии правя едно и също - нареждам на подчинените си да бият лошите, под наслов, че пазят добрите. И тази вечер май няма да спя.
Ще се почудите защо работя все още като детектив, началник или прочие? Нали вече съм осъзнат? Нарича се инстинкт. Не мога да правя друго. Изгубих почти всичко, остана едната работа. Затова съм навсякъде - Източна Европа, Азия, Северна Америка, в общи линии - където ме правят. И аз работя като професионалист - координирам се с местните и раздавам правосъдие. Пазя "шефовете", но пред медиите аз защитавам правдата и обществото. Пазя обществото, вярно е... от самото него. Честно казано взе да ми омръзва. Този инстинкт, който навремето ме накара да служа на народа си, в същото време ме кара да работя против него... а доста често и далеч от него. Ето, сега някакъв си агент от американските служби ще ми дава инструкции за престъпниците в Източна Европа. И аз ще слушам. Ще слушам човек, чието реално име не знам, никога няма да знам и още по-лошото - никога няма да искам да знам. Станах пионка, чиято задача е да изпълнява - не ме интересуват детайлите, интересува ме краят. Навярно отново ще има хора, които ще бъдат пребити до смърт, други наплашени, трети няма да излизат от домовете си с месеци. Защо ми пука?
Прибирам се вкъщи. Влакът ме докара до нас. Въртя се с часове, да заспя - не вярвам, че ще стане. 12 невинни хора с изпочупени кости - всичките свободно мислещи хора. Заради мен. Това обяснява всичко. Не мога да понасям картата, която ми дава достъп до всякакви малтретирания. Не мога да понясам лицето в огледалото, защото ме е страх да погледна злобата, наслоена в лицето и погледа на човека, който винаги е прав. Защото в моите очи аз винаги съм прав, макар и да съм виновен за затвори, побоища и куп други вмешателства в чужди животи. И още по-лошото е, че аз знам, че тук съм никой. На високите етажи - там е истинската работа. Там животът не струва пари, но не е и безценен, там законът дава път на интереса.
Ето ме отново. Чист. Далеч съм от мръсния бизнес, работя в Испания, охранител съм. Далеч съм от всичката пролята кръв. Дълго ми отне, докато се реша.
Отново беше студена вечер, отново полярният студ сковаваше тялото ми. Отново поглеждах часовника, чакайки да хвана влака - към службата. През целия престой държах картата, която ми даде толкова много незабравими моменти. Колкото незабравими, толкова и непоносими. Това беше последният път, в който можех да бъда законен престъпник, можех да нарушавам човешките права и да ми бъде заплатено. В службата видях много изтормозени лица. Всички там бяха като мен - молеха се да напуснат..но те не бяха действащите лица, а аз бях. Затова и теглих чертата. Когато се връщах, се чувствах лек. Сякаш толкова голям товар се беше свлякъл от мен. Легнах и заспах. За първи път от толкова време насам. Но ме стресна кошмар - съдбата не ме беше забравила. Обядът ми не остана неплатен.
Продължих да плащам толкова дълго, продължавам сега, ще го правя и докато не си платя с живота. Твърде скъпо "служих" на народа си. Честно казано, смятам да се откажа вече, това не е живот. И се чудя какво продължава да ме държи все още в играта - а, да, сетих се, инстинкт...