Светлината на уличните лампи

Светят уличните лампи със силна жълта светлина. Позитивизъм лъха отвсякъде. Лек смог се е разстлал из града и изглежда страхотно като красив проблясък от живота. Отново крача смело към дома, а в тишината усещам удоволствието от тропота на собствените си стъпки, чувайки мекия и постоянен ритъм на обувките си.
Вече съм на ъгъла, завивам и виждам собствения си блок, а една жена стои на една пейка и спи. Викам си - "навярно чака някого" и продължавам напред. Прибрах се, а това дори не ми направи впечатление. Какво пък - всеки е имал моменти, в които чака някого. На следващия ден забелязах същото лице отново - тя отново дремеше, навярно мъчейки се да избяга от проблемите на злободневието. Ноемврийският въздух едновременно ме освежаваше, доколкото може да се нарече в центъра на голям град освежаване, а светлината на лампите отново навлезе в мен. В същото време обаче бях смразен от гледката, защото вече знаех, че това не е случайност и още една съдба ще да бъде трудна. Не, това не са новините, в които се казва за този или онзи, това е самият живот, а примерът е на 30 метра от мен. Трудно е да имаш цялата нужна светлина и да разбереш чистия контраст между заспалото създание насреща ми и иначе приятните лампи. Помислих си - ех, колко е жесток животът, това не е честно. Прибрах се. Отново рутина, рутина, рутина. За пореден път съзнанието ми бе замъглено.
Така до днес. Отивайки на фризьор, видях един просяк, който чакаше да му бъде оставен някой лев, а същевременно си пушеше цигарата с удоволствие, а чашката с бира го чакаше на сантиметри. Спонтанно ми дойде на ума какво бих си помислил преди време - как може човек да няма какво да яде, а да си купува неща, които дори не му трябват. Днес като че ли бе различно. Не само разбрах, че дяволът не е толкова черен, а като че ли започнах вътрешно да се радвам, че и този човек не е забравил какво е да търси удоволствията. Да, обикновените радости от живота, които биха го умъртвили по-бързо от нормалното.. цигарите, алкохола, все фактори, водещи до по-бърза смърт. Кому обаче е нужно да удължи жалкото си съществуване? Трябва ли да му пука на този човек какво мислим за него, след като всеки гледа отгоре и се присмива на нещастника, който успява да задели време и средства да търси удоволствието. Той не се оплаква от живота, той е там сутрин и вечер, лете и зиме. Прави същото - живее. Как го прави, не знам. Аз не знам дали съм способен на такова чудо.
Навярно ще попитате какво стана с тази жена и на третия ден - ами, обичайното. Тя пак бе там, торбите пак бяха до нея, сънят й се бореше с ежедневието, животът се бореше със смъртта, лампите отново светеха със своята ярко жълта светлина, а смогът отново създаваше приказна обстановка.